Мрачни портрети
Цигареният дим се стелеше, като завеса в малката стаичка и придаваше призрачно излъчване на картината, която младият художник рисуваше. С огромна нежност той нанасяше последните щрихи върху новия портрет, все едно галеше с четката, а не рисуваше. На платното беше тя… Неговата болка…Неговия копнеж…
Жената, която пробяга в живота му, като слънчево зайче – красиво и светло, но неуловимо. До момента, в който я срещна, той не подозираше, че съществува такава болка. Разкъсваща и безнадеждна. Художникът имаше усещането, че се намира на дъното на дълбока яма и единственият човек, който можеше да му подаде ръка за да излезе, беше Силвия. Но нямаше да го стори. За пореден път днес, събра смелост и набра номера и, и за пореден път чу думите, които спираха дъха му и с ритник го връщаха отново на дъното на ямата. Отново му каза, че не го обича. Че не е способна да го обича. Че осъзнава, какво му причинява, но не може…
Срещна я случайно на един купон. Нямаше как да не я забележи човек – освен, че беше красива излъчваше едно особено сияние. Беше елегантна и излъчваше увереност. Силвия едновременно привличаше и плашеше. Имаше нещо скрито в нея. Зад лъчезарната усмивка се криеше нещо тъмно. Приближи се и я заговори. Очакваше да е високомерна, защото явно осъзнаваше, как въздейства на мъжете, но за негово учудване се оказа съвсем земна и приятна. Цялата вечер разговаряха и, когато той и предложи да я нарисува, тя прие. Художникът беше запазил в съзнанието си всяка минута прекарана с нея. За него миговете, в които я съзерцаваше и изливаше видяното върху платното, бяха неописуема наслада – една дълбока нирвана. Познаваше всяка частичка от лицето и. Изумрудените очи, плътните устни, волевата брадичка…когато беше при него времето минаваше, като миг и той живееше само, за да дочака следващия ден, в който продължаваше да я рисува. И потъна… потъна в любовта си. Не можеше да сдържа повече в себе си този ураган и когато тя влезе в ателието, той го изля. Но вместо щастие, той видя в очите и мрак. Мрак, който навлезе в него и обви съзнанието му.
- Не трябва да ме обичаш! Не трябва! Аз изгарям всеки, до когото се докосна! Не искам да ти причинявам това! – гласът на Силвия плющеше върху него като бич. Тя грабна чантата си и блъсна вратата. Той остана сам с тишината и с бутилката алкохол. Няколко дена преминаха в безпаметност, а после започна да я рисува. Картина след картина. Подреждаше ги по стените на ателието и от всякъде го гледаха очите и. Така не беше сам.
Художникът угаси поредната цигара в препълнения пепелник и отпи направо от полупразната бутилка водка. Дълго гледа вече готовия портрет и отново взе телефона. Набра номера, но вместо жадувания глас, чу гласа на оператора, който му съобщаваше, че няма такъв номер. Беше го сменила. Заедно с безсилието, в него нахлу нечовешка ярост. Изкрещя и грабна ножа, който беше на масичката до него. С огромно настървение започна да реже картините около него и спря, когато силите му го напуснаха. Свлече се на земята и заплака с глас. Когато сълзите пресъхнаха, повдигна поглед. От нарязаната картина, която висеше пред него го гледаха очите ù.
© Таня Тодорова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Любов... Падаме, ожулваме се до кръв, но след, като се изправим отново я преследваме...
-
Много силен, тъжен и докосващ разказ Таня! И аз като Валери се чудех...Кой от двамата и по-тъжен...тя или той? Всъщност, правилния въпрос е...Защо си причиняване това...и кое е по-правилно...да страдаме, че обичаме, или да се измъчваме пазейки се от любовта!! Не знам отговора...
Поздравления Таня! Много харесах! -
Иван, Ан, благодаря! А щом си имала подобна идея, не ти пречи да доразвиеш историята. Ще ми е интересно да прочета.
-
Страхотен разказ!
Младен, много сте прав, но винаги идва един момент, в който човек трябва да открие сърцето си и тогава нищо не се знае. -
Благодаря ти Влад! Усмихна ме!
-
След, като имах удоволствието да се запозная с творбите ви, съм невероятно поласкана от вашето мнение.Сърдечно благодаря!
-
Силен разказ! Финалът крещи извода: Не се премахва нещо, което си допуснал да проникне в дълбините на душата ти. Погледът му /очите му/ остават! Този художник не е трябвало да допуска Силвия в душата си. Но изкуството да пазим дистанция до момента, в който сме убедени 100 процентово, че е дошъл мигът на допуснем Другия до сакралната обител, е трудно изкуство и стои над Живописта, Поезията и Музиката. А който не го владее винаги може да стане жертва на някоя Силвия!
Поздрав за хубавата и поучителна творба, Таня! И хубава седмица! -
Отново силен разказ!
Браво и от мен! -
Благодаря!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
