Мрачни портрети
Цигареният дим се стелеше, като завеса в малката стаичка и придаваше призрачно излъчване на картината, която младият художник рисуваше. С огромна нежност той нанасяше последните щрихи върху новия портрет, все едно галеше с четката, а не рисуваше. На платното беше тя… Неговата болка…Неговия копнеж…
Жената, която пробяга в живота му, като слънчево зайче – красиво и светло, но неуловимо. До момента, в който я срещна, той не подозираше, че съществува такава болка. Разкъсваща и безнадеждна. Художникът имаше усещането, че се намира на дъното на дълбока яма и единственият човек, който можеше да му подаде ръка за да излезе, беше Силвия. Но нямаше да го стори. За пореден път днес, събра смелост и набра номера и, и за пореден път чу думите, които спираха дъха му и с ритник го връщаха отново на дъното на ямата. Отново му каза, че не го обича. Че не е способна да го обича. Че осъзнава, какво му причинява, но не може…
Срещна я случайно на един купон. Нямаше как да не я забележи човек – освен, че беше красива излъчваше едно особено сияние. Беше елегантна и излъчваше увереност. Силвия едновременно привличаше и плашеше. Имаше нещо скрито в нея. Зад лъчезарната усмивка се криеше нещо тъмно. Приближи се и я заговори. Очакваше да е високомерна, защото явно осъзнаваше, как въздейства на мъжете, но за негово учудване се оказа съвсем земна и приятна. Цялата вечер разговаряха и, когато той и предложи да я нарисува, тя прие. Художникът беше запазил в съзнанието си всяка минута прекарана с нея. За него миговете, в които я съзерцаваше и изливаше видяното върху платното, бяха неописуема наслада – една дълбока нирвана. Познаваше всяка частичка от лицето и. Изумрудените очи, плътните устни, волевата брадичка…когато беше при него времето минаваше, като миг и той живееше само, за да дочака следващия ден, в който продължаваше да я рисува. И потъна… потъна в любовта си. Не можеше да сдържа повече в себе си този ураган и когато тя влезе в ателието, той го изля. Но вместо щастие, той видя в очите и мрак. Мрак, който навлезе в него и обви съзнанието му.
- Не трябва да ме обичаш! Не трябва! Аз изгарям всеки, до когото се докосна! Не искам да ти причинявам това! – гласът на Силвия плющеше върху него като бич. Тя грабна чантата си и блъсна вратата. Той остана сам с тишината и с бутилката алкохол. Няколко дена преминаха в безпаметност, а после започна да я рисува. Картина след картина. Подреждаше ги по стените на ателието и от всякъде го гледаха очите и. Така не беше сам.
Художникът угаси поредната цигара в препълнения пепелник и отпи направо от полупразната бутилка водка. Дълго гледа вече готовия портрет и отново взе телефона. Набра номера, но вместо жадувания глас, чу гласа на оператора, който му съобщаваше, че няма такъв номер. Беше го сменила. Заедно с безсилието, в него нахлу нечовешка ярост. Изкрещя и грабна ножа, който беше на масичката до него. С огромно настървение започна да реже картините около него и спря, когато силите му го напуснаха. Свлече се на земята и заплака с глас. Когато сълзите пресъхнаха, повдигна поглед. От нарязаната картина, която висеше пред него го гледаха очите ù.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Тодорова Всички права запазени
