Берит се загледа дълго в малката кална локва пред него. Сякаш там, във мътната вода, минаваше целият му живот и всички страдания. За миг той видя малкия си син. За миг видя и съпругата си. Очите му се напълниха със сълзи. Осъзна, че те са вече минало.
- Може би ако има живот след смъртта – помисли си той – ще ги срещна отново. И това може да е скоро.
Разтърси главата си от тези прекалено хубави мисли и заграби с шепа от мътната локва и отпи две глътки вода. Взе меча си и го огледа. Целият беше в черна, зловонна кръв и реши да го измие. Кръвта беше останала от последния демон, с когото влезе в битка някъде близо до град Инкубус. След като изми меча си, Берит отправи поглед нагоре към небето. Ах, колко му се искаше да види красивото сияйно слънце. От много години насам тези земи бяха потънали в мрак, тъмни, сиви облаци покриваха небосвода. Самият Берит бродеше из този мрак като сянка без душа. Всъщност душата му вече я нямаше. Поне така се чувстваше.
Избърса меча си с ръка, сложи го в ножницата и се изправи. Огледа се наоколо и виждаше само дървета без листа и черна, твърда  пръст. Мъглата напред се изясняваше и лека-полека се показа утъпкана пътека. Пътека, водеща към сигурна смърт. Берит забеляза някакво движение отдясно и рязко извади меча си. Един черен вълк го гледаше и свирепо оголи зъби. От устата му излизаше лека пара, сякаш дробовете му бяха пълни с огън. На лицето на Берит се появи подобие на усмивка и каза:
- Виждал съм и по-страшни същества от тебе, мизерно псе. Пробвай се, ако искаш, но те уверявам, че няма да си тръгнеш живо.
Вълкът сякаш разбра думите му и започна леко да пристъпва назад и да се оттегля. А може би беше видял страданието и яростта в очите на Берит. Животното пристъпи още малко, вдигна глава и нададе вой към тъмните облаци. След секунди вече беше побягнало в гората.
Берит го проследи с поглед. Черната точка се скри някъде в мъглата, бягайки по онази утъпкана пътека. Сега му стана ясно и се засмя така, както отдавна не беше се разсмивал.
- Значи вече ме чакаш с нетърпение – каза той на глас, вдигна мръсната торба от земята и тръгна към утъпканата тясна пътека, която водеше нанякъде в мъглата. Конят му беше разкъсан на парчета преди два дена в тази гора от някакви чудати същества, които биха всяли страх и у най-смелите мъже. За щастие Берит спеше в плитка дупка и съществата не го бяха намерили. Сега вървеше сам в мрачната гора и се бе запътил към смъртта си. Знаеше, че ще умре, но трябваше да отмъсти. Много демони и адски изчадия се бяха опитали да го спрат, но ето, че той достигна до крайната си цел. Оставаше му само 1 ден път. Храната му беше на свършване, но все щеше да се оправи. Пътят едвам се различаваше от останалото, защото никъде нямаше трева, а само черната пръст и дърветата без листа, които издаваха призрачни звуци при преминаването на вятъра между тях. Берит знаеше, че през тази гора са минавали хиляди хора от векове наред и всички се били запътили към едно-единствено място – собствената си смърт. Беше чувал легенди за цели армии, които са били изклани тука в тази мрачна гора. Вечерите, в които преспа тук, чуваше странни звуци, писъци, викове, но някак си глухо сякаш идваха от твърде далеч, колкото далеч може да е отвъдното. Берит знаеше, че нищо няма да му се случи тук. Той знаеше, че някъде навътре в мъглата, в края на тази пътека го очаква някой и този някой много държи на срещата им. Вървейки си по пътеката, Берит изведнъж се спря. Чу конски тропот и изневиделица пред него мина бледосив образ на конник. Мъжът на коня носеше животинска кожа, а на гърдите си имаше разполовен човешки череп. Каза нещо на Берит, но беше на странен език. Берит даже не извади меча си, само чакаше сянката да отмине. Мъжът и конят лека полека започнаха сякаш да се изпаряват и станаха напълно невидими. Берит постоя още няколко секунди така и си продължи по пътя. Вървя няколко часа без да срещне други живи или неживи същества. Доста странно беше все пак никой да не го напада на вражеска територия. А може би магията на онази жена от Хелепонтия го предпазваше от тъмните сили.
- Коя беше тя – зачуди се Берит.
Даже не ù знаеше името, а тази жена му беше спасила живота след като го раниха в засада.
- Нищо, сега нищо, освен отмъщението няма значение. След 1 ден и аз ще съм мъртъв, но ако все още имам душа, тя ще е спокойна.
По мръсното му лице не се забелязваше нищо, но той вътрешно се надяваше, че скоро ще се срещне с детето и жена си някъде там над облаците. По пътя премина сив заек. Берит се отърси от всички мисли и насочи вниманието си към заека. Трябваше да хапне нещо по-различно от сухия хляб в торбата си. Но, мамка му, как щеше да хване заека, нямаше стрели, а и нямаше и сили да бяга след него. Как по дяв... Но заекът сам се приближи към Берит и застана пред него. Той остана учуден.
- Не мога да ти помогна, приятелче, но ти можеш да ми направиш голяма услуга - извади леко меча си и го заби в главата на животното. Заекът направи няколко импулсивни движения, пририта със задните си крачета и умря. Берит събра малко сухи клони и запали огън. Не знаеше кое време на деня е, но след като хапна заека, реши да поспи.
... Приятна синкава мъгла, успокояващ шум на поточе, топлина. Елмира (жената на Берит) бягаше боса и се скри в мъглата. После мина и малкият Сиян (синът на Берит) и се скри в мъглата. Берит започна да ги вика, но чуваше само веселия смях на сина си. Мъглата постепенно от синьо се превърна в сив лепкав облак и не се виждаше даже земята. Започнаха да се чуват писъци. Берит тръгна да бяга незнайно къде и викаше Елмира и Сиян. Писъците им долитаха отвсякъде и от никъде. Пред Берит се появи за секунди силуета на човек в черна роба с качулка и изчезна. Той започна да крещи името на детето и жена си колкото можеше и продължи да бяга. Усети, че настъпи нещо, обърна се, наведе се и хвана окървавената, малка ръка на Сиян. По лицето му потекоха сълзи. Усети някакво движение зад себе си, обърна се рязко и успя да види само меча...
Изведнъж се събуди. По челото му имаше едри капки студена пот. Огледа се и видя, че е светло. Явно беше спал доста време. Стана и разтърка очите си. Довърши останалото от заека, взе торбата си и тръгна отново по утъпкания път. Мъглата вече я нямаше и в далечината видя черен замък. Това бе най-мрачното място на света. Там живееше неговият враг. Там бродеха хиляди прокълнати души от древни времена. Въпреки това Берит не се страхуваше. Нямаше какво да губи и се бе примирил със смъртта си. Смело правеше крачките си към черния замък. Никога досега не бе срещал врага си, беше чувал хиляди истории за това как изглеждал - от крилат мъж до човек с огненочервена кожа и рога. Берит не знаеше със сигурност как изглежда, но знаеше, че това същество е много древно и го наричаха Сатана.
Започна да вали студен дъжд. От земята взеха да излизат слузести, пълзящи гадини, за да се порадват на поредния мрачен порой. Проблясна светкавица и се чу гръм. Берит продължаваше да върви съсредоточен върху двубоя със Сатаната. Скоро стигна пред вратите на замъка. Видя, че той е направен от черен мрамор, а около замъка бяха пръснати хиляди човешки останки. Вратите се отвориха от грозно подобие на човек
- Очаква Те – каза той.
Берит пристъпи в голяма зала. Навсякъде имаше черни свещи, книги, странни знаци и миризма на смърт. Той извади меча си, готов да го използва. Очите му оглеждаха навсякъде и очакваха всичко. Берит едва сега осъзна, че целите стени са в кръв, а под краката му се пукаха стари, човешки кости. Гневът му стана огромен, а очакването да се случи нещо, допълнително изпълни яростта му.
- Излизай ! – извика той.
- Не е учтиво домакинът да не посреща гостите си, но не е учтиво и гостите да крещят в дома на домакина.
Иззад една врата се показа човек. Берит знаеше, че това е човек само външно, но отвътре това беше първородното зло. Гледаше го право в очите.
- Доста път си изминал, Берит. Рядко се случва сам човек да стигне дотук.
- Стига празни приказки. Дошъл съм за отмъ...
- Много добре знам за какво си тука, скъпи ми Берит – каза Сатаната и се усмихна.
Той беше облечен с дълга, черна роба с качулка. Едва сега Берит осъзна, че е същият човек от съня му.
- Ти си много смел човек – каза Сатаната – нямаш какво да губиш освен душата си. Мога да те прокълна за доста дълго време – отново тази плашеща усмивка – ти би свършил чудесна работа като мой демон.
Без да показва някаква видима емоция Берит отговори:
- Ти знаеш, че душата ми е чиста. Не съм навредил на невинни. Бил съм благодарен за всичко, което ми е било давано.
- Скъпи ми Берит, целият ти живот е преминал в търсене на отмъщение. Душата ти е омърсена, но все пак, за да уважа твоята смелост, ти давам обещание, че няма да бъдеш прокълнат. Може да ме смяташ лоша личност, но твоето дело е за уважение. Уби много добри мои воини. И почти никой не ти е помагал. Почти никой...
В следващия миг Сатаната се превърна в тази старица с посивяла коса и сбръчкано лице от град Хелепонтия.
- Това не може да е истина – каза Берит – НЕЕЕ!!!
Сатаната се изсмя силно и отново прие предишния си вид.
- Ех, скъпи ми Берит, това бях аз. Ти беше стигнал твърде далече, за да умреш толкова глупаво.
- Но защо не си се бил с мене преди, защо трябваше и ти и аз да чакаме толкова време.
- Ех, Берит. Ти май не разбираш какво си направил. Обикаляш в тази земя на сенки повече от 5 години съвсем сам. Уби доста силни и жестоки създания и все пак стигна до тук. До моя дом на Земята. От тук, скъпи ми приятелю, е пътят към ада. Но да оставим това за момент. Ти стигна до тук с почти нечовешки сили, а може би яростта ти е нечовешка. Берит, бих искал да се присъединиш към мен. Ако приемеш, ще получиш всичко, за каквото си се борил. Малкият Сиян и Елмира отново ще бъдат в твоите прегръдки.
Берит погледна с удивление и кимна, Сатаната се усмихна спокойни и вътрешно се зарадва. Берит каза:
- Но и те ще бъдат прокълнати като мен – и замахна с меча си. Сряза робата на Сатаната и от там потече черна кръв. Сатаната се намръщи и в очите му загоряха пламъци.
- Ти щеше да бъдеш добър ученик на Ада, Берит, но сега ще срещнеш смъртта си.
И Сатаната извади огнен меч. Берит повторно го нападна и двата меча се сблъскаха. Сатаната се учуди от силата му и вътрешно съжаляваше, но направи две резки движения и Берит видя само как вътрешностите му изплуват навън.
... Зеленя поляна, цъфнали ябълкови дръвчета, птици. Сиян лежеше в краката на Елмира и спокойно оглеждаше едно лилаво цвете. Берит тихо се приближи до тях и каза:
- Дочакахте ме.