- Лазаре, Лазаре... имам кръв по ръцете си! - весело си припяваше Явина. Харесваше й да бъде муза. Бе населявала много кошмари и бе прибирала не една-две души. Но да бъдеш муза! Бе почти като да си влюбен - вълнуващо, настървено и ненаситно. Толкова болезнено непреодолимо.
Явина бе призована. В момента, в който художника бе пролял кръв. Чу омайния й зов дълбоко в дебрите на чистилището и злото в нея отговори на повика. Заряза делата си и се отправи към горната земя да изгори сърцето и душата му.
А той бе така съблазнителен в страданието си. Пречупен от вина, безсилен пред неотменността. Можеше да се огледаш в изкривените образи на болката и самотата. И бе издръжлив, предан на собственото си изтезание. Толкова възбуждащо предизвикателство, и тя му се отдаде с изгарящ плам.
Ловът й постепенно прерасна в изгарящо сладострастно танго, предизвиквайки границите на въображението й. Измъчваше жертвата си неуморно и настъпателно. Залагаше изобретателни капани, объркваше възприятията му, изтощав ...