- Лазаре, Лазаре... имам кръв по ръцете си! -  весело си припяваше Явина. Харесваше й да бъде муза. Бе населявала много кошмари и бе прибирала не една-две души. Но да бъдеш муза!  Бе почти като да си влюбен - вълнуващо, настървено и ненаситно. Толкова болезнено непреодолимо.
   Явина бе призована. В момента, в който художника бе пролял кръв. Чу омайния й зов дълбоко в дебрите на чистилището и злото в нея отговори на повика. Заряза делата си и се отправи към горната земя да изгори сърцето и душата му.
   А той бе така съблазнителен в страданието си. Пречупен от вина, безсилен пред неотменността.   Можеше да се огледаш в изкривените образи на болката и самотата. И бе издръжлив, предан на собственото си изтезание. Толкова възбуждащо предизвикателство, и тя му се отдаде с изгарящ плам.
   Ловът й постепенно прерасна в изгарящо сладострастно  танго, предизвиквайки границите на въображението й. Измъчваше жертвата си неуморно и настъпателно. Залагаше изобретателни капани, объркваше възприятията му, изтощаваше го, пращаше измамни видения. А той, рисуваше - не спираше да пресъздава уродливите си страхове.  Бе влюбен в смъртта - там намираше своето изкупление. Жадуваше я. И тя му я даваше.  Нощ след нощ бе изживявал собствената си смърт. Но това не му стигаше.  О, не. Той искаше още! Тогава, тя започна да му показва  агонията на обичните му. Неспиращи предсмъртни кадри.  Натискаше там където го болеше най-много.
   А на сутринта, след адските хрътки, разкъсвали го на парчета,   когато художника се погледнеше в огледалото все по-малко виждаше себе си. И все повече недъгавото чудовище в което се превръщаше. Постепенно забравяше за всичко свято, оковал душата си в дълбините на преизподнята.
И ден, след ден тя шепнеше в главата му - " те,  те лъжат. Чуваш ли безочливите им измислици?  Как ти се подиграват? Глупак! Лицемери. Не можеш да им имаш доверие. Те не те обичат. Не те искат. Ти си никой. Ако беше добър човек, ти, никога не би сънувал смъртта им.  Безполезен , безволев, ненужен урод. Нищо не правиш като хората. Бива те само в едно - да нараняваш хората. Да ги подвеждаш. Да ги предаваш. Не остана никой, който да не си разочаровал.“
   Изолираше го от любимите му хора , изнуряваше  го, карайки го да се съмнява в мислите си и в здравия си разум. Объркваше спомените му, подклаждаше яда и тъгата, изсмукваше силите му. И той продължаваше да рисува мъчителните картини. Всеки страх имаше своето демонично платно, детайлно разказващо за лудостта. Нагнетяващата вина и изнасилената невинност, грехове, ярост и пъклени създания - умело и неразривно преплетени. Картините на Ада.  И тя бе неговото вдъхновение! Погледна към платната и гордостта, която изпита само подсили доброто й настроение. Той щеше да й липсва. Бе изненадващо всеотдаен, така непримиримо пазеше болката си.   Имаше нещо толкова красиво в кървенето. Усмихна се и спря погледа си на него.  Къдравата му коса бе сплъстена и потна.   Задушната тежка миризма на кръв, телесни течности и боя беше превзела малката стаичка, която помещаваше измъченото тяло на художника.  Спеше на земята, в ъгъла. Единственото не нарисувано място.  За сега. Явина се беше постарала тази нощ и очакваше финалният му шедьовър, в който последното парченце от душата му щеше да умре. 
*

   Сърцето му пулсираше яростно, усещаше ударите в главата си, а почти непоносимият бумтеж го изолираше от всичко, изличаваше мислите и страховете. И го отвеждаше в онази изоставена, замлъкнала катедрала, в която нямаше нужда да се моли, да чувства, да говори, да бъде всичко, което не е. Дори и сенките избледняваха и изчезваха... Вместо камбани звънтяха само гръмотевиците в главата, който овъгляваха мозъка му, за да се изгуби някак в студеното приятно нищо сред бурята. Без зверове.. Почти уютна самота.
Измамен момент на безтегловност, който стихийно отмина, сякаш никога не е бил. Тогава образите го нападнаха.
   - Прости ми, имам кръв по ръцете си - плачеше, без сълзи Лазар. Сълзите отдавна бяха пресъхнали. Но болката, тази ревнива любовница  бе винаги с него. Усещаше грохота на прииждащите  вълни на горчивината и страданието, нима утрото бе настъпило?
   Протегна кокалесто си схванато тяло и остра болка го прониза в гърдите.  Влагата раздра гърлото му и прегракнала стържеща кашлица изкънтя зловещо в тихата стая. Скованите му мускули затрепереха когато се изправи, зави му се свят и падна на колене. Започна да пълзи. Боите? Къде са боите? Трябваше да рисува, трябваха му четките. Къде са? Започна да крещи. Събра цялото си отчаяние в смразяващ вой. Силни конвулсии го разтърсиха и той се свлече безпомощно. Остана за малко, сгърчен върху лепкавия под   и вторачил поглед в мрачната голгота, запечатана на стените.
- Лазаре.
   Художника се сепна. Постоянно му се струваше, че някой го вика. Сигурно полудяваше. Изправи се с мъка и съзря нужното. Взе боите и започна на рисува.


*
   Угасваше и последната топлина от залязващото слънце, трескавостта отдавна бе отминала. С бавни и прецизни движения художника нанасяше последните щрихи. Сенките около чудовището се сгъстяваха, поглъщаха  крясъците на призраците. Избледняваха страховете,  прегрешенията и обвиненията. Изсмукваха въздуха, докато не остана само студенината. Тъмата го превземаше, а жадната й целувка оставяше единствено забвение след себе си.
   - Лазаре! - топлината в гласа, който го викаше го стресна. Като милувка на любима жена. Объркано се залута, търсейки източника на звука.

*
   Бе четиридесетият ден. Тя го чакаше в огледалото, за последния им танц. Устата й се напълни със слюнка,  преглътна тежко, предвкусвайки кръвта му. Трябваше само да откликне на призива й.
   - Лазаре - прошепна тя - Ела, склони глава в обятията ми, тук съм.. за теб..


   Лазар стисна силно клепачи, "Всичко е измама и измяна..."...същият глас, не му вярваше, но и помнеше изкривените образи, сенките по стената.. заблуждаващо успокоение, всичко щеше да се повтаря до безкрай...до безсмъртие без живот.. докато  се търкалят недостъпни спомени за любов по дъното на разбитото му сърце...Той отвърна глава...НЕЕЕ! Прости ми, прости...  Ръцете му неволно се обърнаха с дланите нагоре...огледалото се пръсна и две парчета стъкло, отразяващи останалата смугла красота на художника се врязаха в прозрачните му китки...

После настъпи мракът....


- Лазаре, стани...