Музиката...

Музиката... от преди една година. Отново звучи.
Толкова нежно и пак толкова красиво. А аз отново
изправена пред себе си. Отново копнеейки за нещо
безумно. Моята крепост. Моят дом. Той пази моята
тайна. Отново сълзите се стичат по лицето ми, а
то безпомощно ги изпива. Хладина за миг гали
тялото ми. Тъмнината отново е така безпощадна.
Хиляди въпроси, на които днес не търся отговор.
Загубих. Кошницата, пълна с цветя, я няма. Няма
я красотата им. Няма го дори изкуствения аромат,
плод на въображението ми. Пред мен стои същата
гледка, но аз съм загубила. Толкова много. А може
би почти нищо. Вратата не е отворена, не ме
вика. Този път нямам избор. Този път просто стоя
неподвижна, безпомощна... толкова прилики, а
разликата е сърцето. Този път няма въпроси, няма
отговори. Бялото, което попиваше надеждите ми
го няма. Тук всичко вдъхва надежди на празното
ми сърце. Прозорецът е отворен. Но всичко е така
спокойно. Дори онзи странен звук, които чувам
нощем го няма. Спокойствие. Музиката...