Безбрежните долини свършваха в безбрежни планини, носещи водите към следващите долини и така до края на света. Който бе само следващо начало.
Сред една от тези безбрежни долини, в един самотен горски оазис живееше мъдрецът. Той знаеше всичко по тази земя. Знаеше, че цветята израстват от земята, за да се върнат в нея по-добри, че изтокът посреща, а западът изпраща; северът носи – югът пие. Знаеше, че земята дава плод, подпомагана от водата, а огънят израства от въздуха. Знаеше, че природата е в хората, а хората са в природата, че светът е в небесата, а небесата са в света и знаеше, че над всичко стои Бог, и че Бог е всесилен. Знаеше всичко това, но беше нещастен. Знаеше всичко, освен защо бе нещастен и стана двойно нещастен.
Тогава се помоли:
- Господи, който идваш като милост
и си отиваш, като владетел;
който изпращаш горести
и сътворяваш добродетел;
аз те моля,
просветли ме,
каква е тази мъка в мен
горяща ден след ден...
Но отговор така и не дойде,
а мъдрецът чакаше под звездното небе.
Мина време,
месец-два...
Животът теглеше злата съдба,
а на мъдрецът още повече му дотежа.
И стана скитник в таз земя.
За втори път обиколи страната;
за втори път видя света;
за втори път прокле съдбата.
За втори път умря.
А после му олекна.
Тогава Бог му проговори:
- Затуй, че знаеш вече, на хората опасната страна,
те слагам аз пазител вечен, над тази тучна долина.
На изток ще е граница морето, на запад Долчина река
На север снежните потоци, на юга – жълтата роса.
И ще се грижиш ти за таз земя, за хора, диви зверове и птици.
И ще разнасяш мойта воля,
Докато втори път не проговоря.
Мъдрецът се оттегли в своята гора, оазиса на мъдростта и наблюдаваше делата в своята страна. Царят грабеше, бирникът мъчеше, мъжът бездействаше, жената хулеше. Светът затъваше.
Мъдрецът проговори. На царят каза, да свали хомота, на бирникът да не краде, на мъжът да работи прилежно, а на жената да спре да яде.
Но никой не послуша.
Растеше богохулството сред хората - и наказанието също; а то дойде във синя вечер, донесено от стари есенни мъгли. С човешка форма, черен плащ и дъх отсечен, и огнени очи. Проговори наказанието на мъдреца:
- Здравей, човеко, мъдър си. Дойдох да се представя.
Велик съм войн на Бога аз. Но повече не зная.
Аз следвам волята му, и на нейните криле,
Дотук достигнах през безбрежното поле.
Дошъл съм 10 000 живота да отнема,
че богохулството расте, а изход няма.
Мъдрецът се помоли, името на Война да узнае.
- Велик съм войн на Бога.
Чумата ще бъда аз наречен.
Със сърп дойдох да жъна туй дето неузряло е,
но плевел струва ми се да е.
- Върви – отрони с жал мъдреца.
Мина месец, два година, но чумата си не замина. Трепна в сърцето си мъдреца и пак пое в земята си да броди, и жертвите на Война да брои. Но те не бяха десет хиляди, а цял милион. И хората скърбяха, молеха се и ридаха, а мъдрецът бродеше сред тях, безплътна сянка в страх. Като тъмна река течеше той, надолу към истината и с гняв изпълваше сърцето си. Той знаеше, че трябва жертва и 10 000 бе тя. Но войнът разруши обета и престъпи Волята.
Тогава Мъдрецът се помоли:
- Господи, който идваш като милост и
си отиваш, като владетел;
който изпращаш горести
и сътворяваш добродетел;
аз те моля,
просветли ме,
каква е тази мъка в мен
горяща ден след ден...
защо в сърцето си гневя се срещу жертвата на война,
защо не бе възпрян, дали е веч наказан;
защо нощта ми дваж по-черна е, защо неплодотворна.
Тогава Господ проговори:
- Щом искаш отговори сине - ще получиш.
И справедливост също, всичко справедливо е.
Иди и намери сам Война. Време е.
И в своята утеха ще сполучиш.
Последва знаците мъдрецът. Говори с птици; в пожари на пустинята стопи се; в подземия студени припълзява; в дълбоки вирове мори се. Но чумата намери. На трон в далечно царство, горящо слънце с образ на човек стоеше. Мъдрецът се обърка в същността си и със сълзи на очи изрече:
- Как е възможно да си тъй велик и тъй измамен.
Ти волята на Бог пристъпи.
Тогава чумата отвърна:
- Велик съм войн на Бога аз. За десет хиляди дойдох.
И с десет хиляди се върнах.
Дойдох да победя и победих.
Това което ти за мен твърдиш е невъзможно
- Но аз видях милион жертви.
- Аз десет хиляди отнесох, а другите от страх умряха.
Мъдрецът пребледня и се засрами. В своята гора се върна, но гневът му все така бушуваше; усили се; умря и го отслаби. Тогава той на Бог отново се помоли:
- Ти, който идваш като милост
и си отиваш като владетел;
който изпращаш горести
и сътворяваш добродетел;
аз те моля,
просветли ме,
каква бе тази мъка в гръдта ми.
Защото вездесъщ си,
и знаеш всичко, що под теб расте.
Уморих се да се боря, и превръщам се в дете.
Тогава Господ проговори.
- Когато искаше да знаеш, показах ти аз царството си земно
когато искаше да бъдеш мъдър, помогнах ти да го разбираш.
Но има истина едничка, която струва си да знаеш
и тя е, сине, – да обичаш.
И всички ви на нея уча, макар и в друго да помагам.
И тебе, сине, исках да науча, и дадох ти милиони да закриляш.
И пратих моят войн при тебе, да видиш жертвата за опит.
С надеждата остатъкът ти да опазиш, и на любов да се научиш.
Но ти остави ги от страх да се погубят, нестоплени от твойта ласка.
- Ох, Боже, значи ли това, че всички тези хора, за мен напразно са умрели?
- Напразно никой не погубвам, сине. И бирника, когото взех, прибрах, че в богатства се увличаше и мрак в душата му растеше. Добрия просяк взех, че много милост в него насъбра се, за другите, но сам за себе си частица не остави. Вдовицата от трите ù деца отнех, че бяха много мързеливи и нямаха за нищичко искра. За всяка жертва имам си причина, но тя не жертва, сине, е, а само повече живот.
- Защо чак днес, очите ми отваряш, Боже,
Ти знаеш колко дълго молих, от твоя глас да се поуча.
Но ти мълчеше, и мълчеше... вечно бдящ няд мен.
- Аз говоря вечно, сине, но ти слушаш, когато си смирен
- Но аз самин не се научих, и днес тоз опит беше неуспешен.
- Така е, сине, нали се учиш. Аз с цялата вселена опит правя, но всеки следващ ще е по-успешен.
© Снежа Жекова Todos los derechos reservados