Безбрежните долини свършваха в безбрежни планини, носещи водите към следващите долини и така до края на света. Който бе само следващо начало.

Сред една от тези безбрежни долини, в един самотен горски оазис живееше мъдрецът. Той знаеше всичко  по тази земя. Знаеше, че цветята израстват от земята, за да се върнат в нея по-добри, че изтокът посреща, а западът изпраща; северът носи – югът пие. Знаеше, че земята дава плод, подпомагана от водата, а огънят израства от въздуха. Знаеше, че природата е в хората, а хората са в природата, че светът е в небесата, а небесата са в света и знаеше, че над всичко стои Бог, и че Бог е всесилен. Знаеше всичко това, но беше нещастен. Знаеше всичко, освен защо бе нещастен и стана двойно нещастен.

Тогава се помоли:

- Господи, който идваш като милост  

и си отиваш, като владетел;

който изпращаш горести

и сътворяваш добродетел;

аз те моля,

просветли ме,

каква е тази мъка в мен

горяща ден след ден...

Но отговор така и не дойде,

а мъдрецът чакаше под звездното небе.

Мина време,

месец-два...

Животът теглеше злата съдба,

а на мъдрецът още повече му дотежа.

И стана скитник в таз земя.

За втори път обиколи страната;

за втори път видя света;

за втори път прокле съдбата.

За втори път умря.

А после му олекна.

Тогава Бог му проговори:

- Затуй, че знаеш вече, на хората опасната страна,

те слагам аз пазител вечен, над тази тучна долина.

На изток ще е граница морето, на запад Долчина река

На север снежните потоци, на юга – жълтата роса.

И ще се грижиш ти за таз земя, за хора, диви зверове и птици.

И ще разнасяш мойта воля,

Докато втори път не проговоря.

Мъдрецът се оттегли в своята гора, оазиса на мъдростта и наблюдаваше делата в своята страна. Царят грабеше, бирникът мъчеше, мъжът бездействаше, жената хулеше. Светът затъваше.

Мъдрецът проговори. На царят каза, да свали хомота, на бирникът да не краде, на мъжът да работи прилежно, а на жената да спре да яде.

Но никой не послуша.

Растеше богохулството сред хората - и наказанието също; а то дойде във синя вечер, донесено от стари есенни мъгли. С човешка форма, черен плащ и дъх отсечен, и огнени очи. Проговори наказанието на мъдреца:

- Здравей, човеко, мъдър си. Дойдох да се представя.

Велик съм войн на Бога аз. Но повече не зная.

Аз следвам волята му, и на нейните криле,

Дотук достигнах през безбрежното поле.

Дошъл съм 10 000 живота да отнема,

че богохулството расте, а изход няма.

Мъдрецът се помоли, името на Война да узнае.

- Велик съм войн на Бога.

Чумата ще бъда аз наречен.

Със сърп дойдох да жъна туй дето неузряло е,

но плевел струва ми се да е.

- Върви – отрони с жал мъдреца.

Мина месец, два година, но чумата си не замина. Трепна в сърцето си мъдреца и пак пое в земята си да броди, и жертвите на Война да брои. Но те не бяха десет хиляди, а цял милион. И хората скърбяха, молеха се и ридаха, а мъдрецът бродеше сред тях, безплътна сянка в страх. Като тъмна река течеше той, надолу към истината и с гняв изпълваше сърцето си. Той знаеше, че трябва жертва и 10 000 бе тя. Но войнът разруши обета и престъпи Волята.

Тогава Мъдрецът се помоли:

- Господи, който идваш като милост и

си отиваш, като владетел;

който изпращаш горести

и сътворяваш добродетел;

аз те моля,

просветли ме,

каква е тази мъка в мен

горяща ден след ден...

защо в сърцето си гневя се срещу жертвата на война,

защо не бе възпрян, дали е веч наказан;

защо нощта ми дваж по-черна е, защо неплодотворна.

Тогава Господ проговори:

- Щом искаш отговори сине - ще получиш.

И справедливост също, всичко справедливо е.

Иди и намери сам Война. Време е.

И в своята утеха ще сполучиш.

Последва знаците мъдрецът. Говори с птици; в пожари на пустинята стопи се; в подземия студени припълзява; в дълбоки вирове мори се. Но чумата намери. На трон в далечно царство, горящо слънце с образ на човек стоеше. Мъдрецът се обърка в същността си и със сълзи на очи изрече:

- Как е възможно да си тъй велик и тъй измамен.

Ти волята на Бог пристъпи.

Тогава чумата отвърна:

- Велик съм войн на Бога аз. За десет хиляди дойдох.

И с десет хиляди се върнах.

Дойдох да победя и победих.

Това което ти за мен твърдиш  е невъзможно

- Но аз видях милион жертви.

- Аз десет хиляди отнесох, а другите от страх умряха.

Мъдрецът пребледня и се засрами. В своята гора се върна, но гневът му все така бушуваше; усили се; умря и го отслаби. Тогава той на Бог отново се помоли:

- Ти, който идваш като милост  

и си отиваш като владетел;

който изпращаш горести

и сътворяваш добродетел;

аз те моля,

 просветли ме,

 каква бе тази мъка в гръдта ми.

 Защото вездесъщ си,  

 и знаеш всичко, що под теб расте.

 Уморих се да се боря, и превръщам се в дете.

  Тогава Господ проговори.

- Когато искаше да знаеш, показах ти аз царството си земно

когато искаше да бъдеш мъдър, помогнах ти да го разбираш.

Но има истина едничка, която струва си да знаеш

и тя е, сине, – да обичаш.

И всички ви на нея уча, макар и в друго да помагам.

И тебе, сине, исках да науча, и дадох ти милиони да закриляш.

И пратих моят войн при тебе, да видиш жертвата за опит.

С надеждата остатъкът ти да опазиш, и на любов да се научиш.

Но ти остави ги от страх да се погубят, нестоплени от твойта ласка.

- Ох, Боже, значи ли това, че всички тези хора, за мен напразно са умрели?

- Напразно никой не погубвам, сине. И бирника, когото взех, прибрах, че в богатства се увличаше и мрак в душата му растеше. Добрия просяк взех, че много милост в него насъбра се, за другите, но сам за себе си частица не остави. Вдовицата от трите ù деца отнех, че бяха много мързеливи и нямаха за нищичко искра. За всяка жертва имам си причина, но тя не жертва, сине, е, а само повече живот.

-  Защо чак днес, очите ми отваряш, Боже,

Ти знаеш колко дълго молих, от твоя глас да се поуча.

Но ти мълчеше, и мълчеше... вечно бдящ няд мен.

- Аз говоря вечно, сине, но ти слушаш, когато си смирен

- Но аз самин не се научих, и днес тоз опит беше неуспешен.

- Така е, сине, нали се учиш. Аз с цялата вселена опит правя, но всеки следващ ще е по-успешен.