Той е толкова очарователен, че всяка жена се извръща след него. Някои жени се извръщат след колата му, естествено. Той е мъжкарят. Всяка една от нас го бленува. Красив, нахакан, умен, възпитан, прекалено интелигентен, за да рискуваш да го излъжеш. Проблемът е, че взема души. Взема ги и ги погребва в безвремието.
До деня, в който някоя умница не се заеме с наивната задача да го опитомява. Захваща се с най-слабото му място - егото. Тя го гали, обгрижва, радва се, когато го вижда да избуява с всеки изминал ден. Тя, умницата, усеща, че неговата зависимост нараства, защото макар вкъщи вероятно да има сърница за жена, тя отдавна му е закачила топките над леглото.
И после умницата пада в собствения си капан. Влюбва се в мъжкаря. Затваря се в кулата, която сама е изградила, и се предава на идеята за силата му. Няма смисъл да се опитва да я разочарова, тя винаги го оправдава. Усеща, че намеренията му са просто блян, но отново намира сили да го защити. До момента, в който се оказва, че го защитава пред целия свят. Докато той живее в преуспялото си ежедневие, тя брани неговото вече гигантско его от нападки.
Жените са нищо повече от глупави същества, които се хвърлят след опашката на пауна, защото е най-искряща. Някои имат късмет да се продадат изгодно. Това са сърните с вълчите зъби. Не се хабят да мислят дали ще си допаднат с човека, просто чукат, докато намерят най-добрия вариант. После заковават мъжкаря с едно-две негоподобни и започват да хвърлят кинжалите, когато хубавиците се осъзнаят, че са загубили време в мислене дали ще им се получат нещата и дали мъжкарят е мит или реалност.
Последвалите борби са епически. Умницата е достатъчно умна, за да осъзнае, че умът не привлича мъжкаря. През самотните години е поддържала красотата си (за всеки случай) и е пазила онова между краката си и тя не знае защо. И когато срещне мъжкаря, собствените ù мечти я удрят в челото и тя заема позиция.
Той бяга при нея, когато някой е хвърлил камък по егото му и тя го захранва. Той я показва, за да храни пак егото си и тя го дарява с пълно подчинение и пламъци в очите. Той определя правилата, а тя му поднася вината на табла и го оставя да се самоизяжда.
След всяка среща е все по-празна. Изключва се от света и заключва в окови сърцето си. Осъзнала е, че се е влюбила в чудовището, което сама е създала. Но чудовището също е превъртяло от любов към себе си... Той смуче от нея. Удря по нейната гордост, за да захрани своята. В момента в който я потърси, всеки друг, който се е опитал поне малко да се доближи до нея, е изритан на мига. Не може да бъде сравнен със звяра...
Къде ще свърши тази приказка ли?! Всяка има собствен край. Понякога умницата се вманиачава до такава степен, че греши. Търпението ù изневерява и тя забравя задкулисните игри. В други случаи звярът преминава в границите на лудата ревност, когато тя вече напълно и изцяло контролира неговите емоции. Той ù е в ръцете, не може и да помисли да изгуби създателката си. Трети вариант е мъжкарят, да е слабак и вложената в него енергия да е била нахалост. Тогава той се прибира с наведена глава и закача пениса си до топките на стената над главата на жена си. Има и щастливи развръзки, в които той знае, че обича, тя знае, че обича и просто се пускат по течението, хванати за ръце. Може никога да не се съберат под един покрив, но цената на щастието е осъзната и платима.
© Деси Мандраджиева Todos los derechos reservados
Все пак мъъъничко ще се зарадвам, ако прочета нещо от теб, в което главният герой не е Злият Мъж, който само се чуди как да прецака по-добрата половина на човечеството. Пишеш добре, имаш талант, остава и да намериш нови свежи теми от живота. Не всичко е война между Марс и Венера...