Плачат мислите ми в мрака,

стене тъжното легло.

Аз те чакам. Чакам, чакам...

 Eла, на мойто опело.

Мъртъв

     До вчера живях в красива розова приказка. Имах си любима жена.  Всеки път с радостен вик се втурвах да я разсъбличам. Падах молитвено в краката ѝ. Галех я, целувах я, облизвах я. Вкусна ми беше. 
     Изведнъж  приказката ми свърши. Тя си отиде. Напусна ме и заживя с друг. Беше ѝ омръзнало да бъде сама по празниците, докато аз играя прилежен съпруг. Рекох си шега е. Почаках с надеждата, да се върне. Но, не! 
     Минаха ден, два... На третия ден хукнах да я търся. Цял ден обикалях улиците и се взирах в женските лица. Нямаше я.  Накрая се уморих, стана ми тъжно, после лъхна хлад. Уплаших се и влязох в един храм на Бакхус да се постопля. Дарих му половината си месечна заплата. Горещо го помолих да ми я върне. Не си спомням Бакхус дали ми обеща? 
     Но помня, че на другата заран се събудих в отрезвителя. Разплаках се. И от тогава все така, сещах ли се за нея, сълзи потичаха по бузите ми. 
     Сутрин ходех на работа, а вечер преди да се прибера в къщи се отбивах в храма. Молех се за сетен път на Бакхус. Една вечер, младата гадателка от храма ми  рече  с тъжна усмивка: 
- Момче, внимавай! Жените убиват!!!
     Прибрах се в къщи и погледнах  в огледалото. Нямаше грешка, права беше гадателката. Мъртъв бях. Оставаше ми само да  си изровя гроб. Когато го изкопах, легнах вътре в него и зачаках. Чаках я да дойде и да ме зарови.
     Докато чаках, затворих очи и си представих, че розовата ми приказка някъде е жива. Надявах се, поне това да бъде нейната приказка.

     Дано!

СО14122015СФ