Тоня бе преминала като ураган през живота на няколко мъже. Един от потърпевшите бе Мартин. Тя се влюби в него, живя с него няколко месеца, после реши, че не е за нея и го заряза, оставяйки дълбока равна в сърцето му. Естествено веднага се насочи към следващ обект, като вярваше, както винаги, че е намерила истинския мъж. Но нещата и там не се получиха, вероятно защото Тоня го закъса със здравето.
Неособено опитният на любовния фронт Мартин не можа да се примири с провала на връзката. Той хем обичаше Тоня, хем я мразеше. Колкото й странно да изглежда, бе готов едновременно да даде живота си за нея и да я убие. В главата му бе страшна каша, като над всичко доминираше чувството на ревност. Той не можеше да приеме, че бившето му гадже вече спи с друг. Направо се побъркваше при мисълта за това.
След един запой заради любовната мъка, той реши да си отмъсти. Толкова бе ядосан, че не си даваше сметка в какво се забърква. Знаеше само, че Тоня трябва да страда. Нищо друго не го интересуваше.
Мартин се свърза с един свой бивш съученик, който се занимаваше с какви ли не далавери, и го помоли да му намери бияч. Седмица по-късно Мартин вече разполагаше с правилния човек. Плати му три хиляди лева и му обеща още толкова, когато свърши работата. Обясни му къде е най-удобно да причака Тоня и го изпрати да действа с думите:
– Искам да я спукаш от бой. Само не я удряй по лицето, нека лицето й да си остане хубаво. Каквото прецениш използвай, бухалка, метална тръба, няма значение. И запомни, искам я пребита, не убита. Гледай да не прекалиш. Потроши и кокалите и това е.
Онзи си свърши работата. За случилото се дори писаха във вестниците. Но разследването влезе в задънена улица, както можеше да се очаква. Тоня вече не събираше погледите на мъжете в квартала с кръшната си походка. След двуседмичен престой в болница тя се прибра в дома си и не си подаваше носа навън. Мартин не знаеше какво е състояние й, но предполагаше, че то се подобрява след изписването.
Един ден на Мартин му се прииска да види бившето си гадже. Сърцето му все още трепваше при мисълта за Тоня. Въпреки че се чувстваше адски гузен, се престраши да я посети. Разтреперан от нерви, той натисна звънеца. На прага се появи жена на около петдесет години, която той не познаваше.
– Тоня тук ли е? – попита Мартин.
– Да, тук е.
– Бих искал да я видя.
– Тя рядко приема гости… Не знам дали знаете, но тя неотдавна пострада.
– Да, знам. Дойдох да видя как е.
– А вие какъв сте й?
– Приятел.
– Как се казвате?
– Мартин.
– Изчакайте.
Минута по-късно жената се върна и обяви:
– Влизайте. Само ще ви помоля да не се застоявате много, тя има нужда от почивка. Аз съм болногледачката й. Мая се казвам.
Като видя лежащата в спалнята Тоня, Мартин пребледня. Чувството за вина го стисна за гърлото. Толкова се бе притеснил, че едва успя да промълви „здрасти“. Тоня само кимна и го загледа с помръкнал поглед. Зелените й очи сякаш бяха налети с болка и тъга.
– Как си? – попита Мартин и изохка, после стрелна с очи краката й, които бяха вдигнати върху две купчини възглавници. Левият бе в гипс до слабините, а десният стърчеше изпънат със стегнато в шина коляно. Дясната й ръка също бе гипсирана, само върховете на пръстите се подаваха навън.
– Ами … виждаш.
– Много съжалявам – проплака Мартин. Бе напълно искрен. Желанието му за мъст се бе стопило напълно. Ужасен от гледката, той горко се разкайваше. – Боли ли те?
– Боли, но не както в началото. Сега съм по-добре. Много мило от твоя страна, че дойде да ме видиш.
– О, Тоня. Толкова ми е мъчно за теб! – простена той и очите му се насълзиха. Позамисли се и добави: – Онзи, който те нападна… хванаха ли го?
– Не, едва ли някога ще го хванат, с маска беше.
– Ако знаех, че са те пребили, щях да те посетя в болницата. Разбрах преди седмица какво е станало. Исках да дойда веднага, но нали уж сме скарани… та затова се забавих.
Тя се подсмихна криво.
– Е, нали сега си тук.
– Да. Имаш ли нужда от нещо? Мога ли да помогна?
– Не, наех си болногледачка. Мая се грижи добре за мен.
– Можеш ли да ставаш?
– От време на време ме изправят на проходилката, но крачка-две, това ми е максимумът. Хубавото е че мога да стъпвам на десния крак.
– Дано бързо да се възстановиш. Желая ти го от все сърце.
– Благодаря, Марто.
– Е, ще те оставя да си почиваш. Ако ти потрябва нещо, винаги можеш да ми се обадиш. Готов съм на всичко за теб, да знаеш.
Тя кимна и зарея поглед към тавана.
В този момент на вратата се появи болногледачката.
– Тонче, да отскоча до болницата за документите? Сега има човек при теб, затова питам.
– Ами …
– Аз ще стоя при нея колкото трябва – каза Мартин.
– Не искам да те ангажирам – каза леко троснато Тоня.
– Нека и аз да направя нещо за теб – примоли се той.
– Добре. Отивай, Мая. Но не се бави, моля те.
Болногледачката излезе. Настана тягостно мълчание. Мартин стана и отиде до прозореца. Гледката на изпотрошеното тяло, което някога го бе дарявало с плътски наслади, не му понасяше.
– Не съм приятна гледка, а? – подхвърли Тоня.
Той се приближи, стисна здравата й ръка и я погали нежно.
– Ще се оправиш, мила. Ти си силно момиче.
Тя подсмъркна, след това по бузите й се затъркаляха сълзи.
– Знам, че не съм светица, но нима заслужавам това. Онзи ме удари десетки пъти с бухалка. Плачех и му се молех, но той не преставаше. Казваше, че съм долна кучка. Болката беше ужасна, имах чувството, че ще умра. Вечно ще живея в страх.
– Дано се пържи в ада тази гадина! Опита ли да се сетиш кой е?
– Непознат беше май. Някой ми има зъб. Всъщност немалко хора ми имат зъб, може би.
– Аз също те мразех, когато скъсахме, но с течение на времето ми мина. Държа да си останем приятели.
– Ти си душичка, Марто.
Той въздъхна и отново отиде до прозореца.
– Смятам да подремна, пих си лекарствата и…
– Добре, аз ще бдя над теб, мила.
Тя притвори очи, устните й се разтегнаха в блага усмивка. Пет минути по-късно дишането й стана равномерно.
Облегнат на перваза на прозореца, Мартин се взираше в босото й стъпалце, което в едни по-добри времена се бе отърквало палаво в слабините му, докарвайки сладка възбуда. Сега бе клюмнало над възглавниците като повяхващо цвете. Пръстчетата на гипсирания крак потрепваха, сякаш удряни от слаб ток.
Той се опита да си представи през какви мъки е минала и минава Тоня заради него. Почувства се отвратен от себе си. Прииска му се да си тръгне веднага.
Изведнъж Тоня отвори очи. В погледа й се четеше тревога и объркване.
– Мартине, има проблем!
– Какво? – попита стреснато той.
– Трябва да… коремът ме стяга.
– Какво?
– Мамка му!
– Какво да направя?
– Махай се! Тръгвай си!
– Защо?
– Защо, защо, ще се насера бе, човек. Трябваше да кажа на Мая да ми сложи памперс преди да излезе.
– Добре де, ще те занеса до тоалетната.
– Какво носене бе, човек! С тези пукнати прешлени на кръста не мога да се свивам изобщо! Всичко правя в леглото. Ах, мамка му! Защо точно сега!
Мартин бързо се окопити. Изтича в банята и взе подпряната в ъгъла подлога. Тоня видя какво носи той и захленчи:
– Не мога да искам това от теб. О, ужас! Много ме е срам, Марто.
– Тоня, престани, всичко е наред. С удоволствие ще ти помогна. Спокойно мила.
Той разкрачи леко краката й, повдигна с едната ръка дясното й бедро и мушна внимателно подлогата. Моментално се изсипа водопад от фекалии. Тоня се бе изчервила и хапеше устни.
– Много съжалявам – проплака тя.
– Казах ти да престанеш да се тръшкаш. Нищо страшно не е станало. От какво се срамуваш? Знаеш, че съм те виждал гола отдолу.
Тя се усмихна измъчено.
Когато всичко приключи, той махна подлогата, изсипа съдържанието й в тоалетната и я изми на мивката. После се върна с подлогата и канче с хладка вода, за да подмие бившето си гадже. Справи се добре и с тази задача.
Десет минути по-късно се появи Мая. Бе свършила каквото трябва в болницата.
– Е, аз ще тръгвам – каза Мартин.
– Чао, Марто. Много съм ти благодарна – каза Тоня и му махна със здравата си ръка.
Той се усмихна и напусна апартамента. Незнайно защо се чувстваше горд от себе си.
***
– Кой беше този? – попита Мая.
– Бивше гадже.
– Май е ставало нещо докато ме нямаше? – каза Мая и сбърчи нос.
– Ами насрах се, това стана.
– И той се е справил с лайната!
– Да, при това доста добре.
– Ей, един свестен мъж на този свят!
– Чак пък свестен. Той е платил да ме пребият.
– Какво?
– Той ме е поръчал, чу ме много добре.
– Ти си луда! Откъде знаеш?
– Отвсякъде знам. Първо, познавам го като характер, второ, начина, по който протече разговорът ни, трето, цялостното му държание – погледите, израженията. Сто процента съм сигурна.
– Но това е ужасно! Да звънна ли в полицията?
– Нямам доказателства. А и… както и да е.
– И ще оставиш нещата така?
– Да. Всъщност … от километри си личи, че той ме обича. Готова съм да му простя.
– Тоничка, това е … не мога да го повярвам!
– Е, ако нещата между нас не се получат и втория път, ще имам начин да му отмъстя.
– Мислиш, че той иска да се съберете отново?
– Иска я. Влюбен е до уши в мен. Помни ми думата, утре пак ще довтаса, вероятно с цветя.
© Хийл Todos los derechos reservados