Мелодията се отронва от клавишите на пианото. В началото звучи малко нестройно, плахо и неуверено, но после бързо набира сила и зазвучава наоколо с цялата си прелест. Понася се из въздуха, лека и ефирна, като ангелска въздишка. Достига всяко ъгълче на стаята и го изпълва, а накрая полита навън през прозореца към искрящия юлски ден, към безоблачното небе и нацъфтелите поляни. Разлива се над ромолящи потоци, криволичи из полюшваща се ръж, провира се с вятъра сред шумолящите клони на дърветата. И се слива сякаш с вечността, откъдето може би е и дошла. Едновременно простичка и съвършена. Момиченцето, което свири не осъзнава всичко това, но усеща със сърцето си великолепието ù. То се казва Емили и е на шест. Свири само от година, но вече чувства магията на музиката и е завинаги пленено от красотата, която малките му пръсти изтръгват от клавишите. „На Елизе“ – откакто е научило тази мелодия, е влюбено в нея и не спира да я изпълнява пак и пак, до безкрай... Понякога се налага майка му насила ...