Пиша за теб.

Думи, думи и пак думи. Но това поне го мога. В тях е силата ми. Само така бих могла да се изразя, да те опиша, да изрека това, което никога не казах на глас.

Няма да те убеждавам в това, че си единствен. На този етап си такъв, но все още не вярвам, че ще бъде завинаги така. Няма да те убеждавам, че си най-истинското нещо в живота ми. До този момент си наистина най-истинският, но все още не вярвам, че ще бъдеш завинаги такъв. Но ще повторя отново, че си този, първият, който обичам с цялото си сърце и душа. Няма да те убеждавам в това. Ти го знаеш.

Аз съм като един пъзел с липсващо парче. И ти си тази частичка, която ме допълва. Исках да отключа всички пътища към теб, но в крайна сметка не успях. Виж! Ти така и не ми даде да достигна до ключа за тях. Исках да разкрия себе си изцяло пред теб, но не можах. Виж! Ти така и не показа изцяло същността си пред мен. Исках да мога да те обичам, без да протягам и по инстинкт да дърпам ръката си. Без да ти давам тялото си, очаквайки някаква любов от теб. Без да сме ''Просто приятели'' пред всички останали, а нощем да бъдем едно цяло. Исках, но в крайна сметка не успях. Виж! Ти така и не ми позволи да те обичам. Аз не получих своя първи шанс.

Тъжно е, но е истина.

И наистина съм влюбена в усмивката ти. Мога да я създам, да я скрия. Познавам трапчинките, скулите, лицето ти от всеки погледнат ъгъл. И наистина обожавам това, което си, макар да знам колко объркана ме правиш. Познавам те такъв, какъвто никой не те е виждал. И добър, и лош. И нежен, и груб. И спокоен, и бесен. Влюбен, и безчувствен. Видях всяка твоя страна. Опознах я. Преминах през трудностите, за да стигна до теб. Докоснах се до мечтите ти. Бях там, когато някои от тях се сбъдваха. Бях там, когато други се разбиваха. И създадохме наши мечти. Общи мечти, които градихме с дните, които изгубихме, когато изгубихме и самите себе си. Бях до теб, когато трябваше да надмогнеш много трудни неща. Не че търсеше помощ от мен. Не че си ме молил. Аз просто бях до теб... И ще бъда.

Но и двамата се променихме. И в двама ни заживяха сякаш други хора. Ти се превърна в това, което ме убеждаваше и знаех, че не си. Аз се превърнах в тази, която мразех и не исках да съм. Ти превърна света си в една лъжа, в която мислиш, че вярвам. Ти се научи да предаваш, да мамиш, да играеш. Аз убивах себе си със непукизъм. Научих се да мълча, да прикривам, да бъда студена.

Тъжно е, но е истина.

Не моля за обич. Никога не съм те молила. Ти ми даваше любов, която сега не мога да разбера. Не моля за разбиране. Никога не съм те молила. Ти ме допълваше и винаги знаеше какво трябва да кажеш, как да постъпиш. Ти проявяваше това разбиране, което сега не мога да определя. Не моля да си до мен. Никога не съм те молила. Ти сам избра да бъдеш тук, макар че вече не знам каква роля играя в живота ти. Направи ме силна. Благодаря ти.

Пиша за теб.

За човек, чието сърце мечтая някой ден да имам истински. За човек, чиято усмивка се превърна в основния двигател на моят живот. За човек, чийто ръце мечтая някой ден да хвана пред всички и да не ги пусна. За човек, чиято истинска любов искам да почувствам, без да бъде скрита от света. За човек, чиято своя обич аз мечтая да дам и всички да знаят за това между нас. Но все се руша сама. Все се отчайвам. Все проронвам по някоя горчива сълза, защото моите мечти... Те просто никога не се сбъдват...