Далечните звезди проблясват или пък вълните се разбиват в скалистия бряг. Мътно-светлинния изгрев разпръсква бледи лъчи по небето. Някъде тъмната гора говори с вятъра. Времето е застинало и на малки стъклени парченца се отронва от мислите ми. Неясните часове между съня и реалността се сплитат в извечния път на хармонията.
И става още по-тихо.
Звънтящият кънтеж на неспокойната, тревожна душа меко се заглушава в светозарните прасковени оттенъци на пастелната утрин. Слънчевият ръб с ослепителната яснота на неизбежната истина влива огъня си в очите ми и тихо изпепелява всякакво съмнение, радост и мъка. Остава само равна носталгия по полузабравено минало и несъществуващи спомени.

Бавно се обръщам...

Да, аз съм на прозореца.