На село

Разправят, че на село всичко се знае. И каквото се е случило, и каквото не е. Както те преценят местните глас-медии, такъв ще си останеш и с такова име ще ходиш по прашните пътеки на живота. Че и поколенията подир теб. В една казана дума околните могат да изразят виждането си за цялата ти човешка същност. Дано си съгласен с тях, инак ще ти е трудно да се чувстваш различен от себе си и все някъде ще те стяга, особено когато най искаш да ти е весело. Веднъж окачат ли ти табелката, само от теб зависи колко гордо ще я носиш.

      Когато бях малък, един съсед много ме подиграваше, защото смехът ми бил малко по-особен. Чувстваше се равен с първите мъже на мисълта и мъдростта, след като назидателно ми кажеше:

      - Какво се хилиш като желковчина Иринка?

      Нямах си понятие кой е тоя Желко и кога е живял, нито пък тая Иринка каква му се пада. Разбирах само, че нещо много греховно съм сторил.

      Черен Кольо пък си беше съвсем нормален на вид, не беше и с лош характер. Но, явно поради някакви утаени неясни спомени, оставени от предците му, тъмнееше на всички, когато минаваше покрай тях.

      Имам двама набори, които носят името Георги, но за да ги разпознаваме еднозначно, ги наименовахме на майките им: злàтин Георги и кèрин Георги. Нищо, че днес са здрави и силни мъже.

      Малцина знаеха истинското име на баба Попадия, но докато беше жива всички я уважаваха, а тя беше свикнала да я наричат така.

+ + +

      Помня как дядо Стойко се блъскаше цял живот, но все не успяваше да се откъсне от дъното. Бабичката само му натякваше, че не прави нещата както трябва, а той свиваше уши и си я караше по своему. Късметът го споходи на стари години. Реши да бутне изгнилата плевня в края на двора и да направи по-прилична. В основите на дувара зад нея намери скрити пендари. Не се сещаше на кого са и по каква причина са попаднали там. Затова се уплаши да ги обяви пред новата власт, пък се и стъписа като видя на толкова много злато на едно място.

      Сам не разбра как, но не успя да опази тайната. Случката взе да се разчува и той започна да се озърта за милиционери зад всеки кирпичен ъгъл на тесните селски улички. Тогава се появи един, дето отдавна живееше в града. Дойде една сутрин, докато бабичката копаеше папура край казана, и му каза, че са започнали строеж на нов язовир за напояване и производство на електроенергия. Каза още, че на държавата не ѝ достигали машини и търсела помощ от по-заможните българи. Предложи му да станат съдружници и да купят парен валяк. Точно такъв  се търсел спешно. Обектът бил от национално значение и никой нямало да задава излишни въпроси. Организацията щяла бъде от него, а парите от бай Стойко. Печалбата щели да делят по равно. Стиснаха си ръцете, другоселецът мушна пендарите в една кожена чиновническа чанта и хвана първия влак за столицата да оформя нужните документи и да търси изгодни покупки. Дядо Стойко се успокои и се захвана да довърши плевнята. Бързаше, защото онзи му обеща, че до края на месеца ще се върне и тогава трябва да отиват на обекта.

      Мина се година време, но вест не дойде никаква. Валяк също не се появи зад хълма. Никой не беше чувал и виждал неговия човек от тогава. А укротената вода вече течеше към нивите на трудовите кооперации и лъскави жици докарваха светлина до усмихнатите къщи. Изтекоха и на бай Стойко мечтите за бързо и безопасно забогатяване. Тъга се настани на лицето му, а погледът му избягваше среща с очите на другите. По някое време се поболя и залежа. Чак тогава бабата научи цялата история и само продума с равен глас:

      - Да ме прости Господ, ама серсем си беше, Стойко, и серсем ще си отидеш!

      Някои може и да не вярват в приказките ми, но от тоя ден нататък в селото се появи една нова фамилия – фамилията на Серсемстойковите.

+ + +

      Има случаи, когато дори и будната съвест не улавя всичко. Кина и Пешо минаваха за образцова двойка. Сочеха ги за пример и когато се разведоха и Кина се върна при майка си в едно друго село, никой не искаше да повярва. Такива неща тук доскоро не се случваха. Хората коментираха, че редовно са ги виждали, хванати за ръка,  да се разхождат извън селото, дето почва малката кория. Каква любов имаха, а то какво стана! И то сега, след като децата пораснаха и отидоха да учат в големия град.

      - Стана то! - Изплю камъчето една вечер в кръчмата Пешо. – Никаква разходка не беше това. То и любов вече нямаше. Ами заради доброто ни име и децата. Ходехме там, когато имаше за какво да се караме и да не ни слушат съседите ...

31.03.2014