Уличка. Тишина. Само две баби са извадили столчета пред портичките, наредили са отгоре стоката и чакат някой мющерия.

Обаче – няма. Есенното слънце леко пожълтя клоните, птичите аборигени се радват на освободеното от прелетните курортисти пространство, котките лениво се оглеждат, преценявайки конкуренцията за идващия март.

Задава се човек. Евентуален купувач с евентуални пари, които след евентуалната покупка ще преминат евентуално в джобовете на жените.

Заглежда се.

Добър знак.

Спира се...

Охо, това е вече сигнал!

Вперва поглед към кошницата на едната баба.

Е, готов е...

- Гъби, а? – пита, сякаш е чернокож слепец на пиано.

- Гъбки – съгласява се миролюбиво продавачката.

- Диворастящи?

- От гората...

- Пресни?

- Е, има и изсушени...

- Нещо отровни...

- Как щяло...

Потенциалният купувач се превръща в полуреален с едно посягане към задния джоб.

Бабата продължава небрежно психоатаката.

- При добро изсушаване на тия гъби през цялата зима ще живееш в летни картини...

Парите са вече в ръката.

- Колко?

Бабата казва. Съседката й трепва, но правило номер едно на пазара е – не се меси, ако намесата не е протренирана предварително.

Портфейлът е отворен, устата на купувача също.

Ама че евтиния! И то какви гъби...

Парите, временно отседнали в джоба му, продължават през бабата по кръговрата си към далечната все още банка.

- А имаш ли още? – пита купувачът.

- Има, има...Лятос бая гъбки набрахме с дядото. Аз не ги обичам, но за него...И за продан...То, вярно – той много не ми помагаше. Всяка вечер си правеше каша, цяла нощ се хилеше, а после цял ден спеше, ама какво да правя? За друг старец нямам ни имоти,  ни години...

Купувачът я слуша с едно ухо. Леко го е наострил само при споменаването на дядовото хилене.

Махва им с ръка, отдалечава се към близкия билдинг, дето настаниха миналата година някакво изнесено обучение на привнесен курс от европейски факултет на световен университет към вселенската академия...

Втората баба чак сега отваря уста:

- Ма ти, шантава ли си? Що толкова евтино ги даваш?

Другата махва с ръка.

- Има да се учиш, Пенооо...Много да се учиш! Тоя го знам – нещо преподава в школото там. Сега ще си направи гъбките, ще се зареди, ще им изнесе една лекцийка за чудо и приказ, после те ще го питат отде ги е взел, ще ме рекламира и глей какъв бизнес ще му врътна...

А от факултета насам вече идат студенти. Изглежда оня е имал рожден ден нещо, почерпил ги е, та те направо хвъркат на две педи над изровения тротоар.

Ама това с тротоара е друга история...