Началото ІІ

И така, висяхме си ние на магистралата, а колите минаваха от дъжд на вятър сякаш в тон с времето. Беше неделен късен следобед, кофти време за стоп, повечето хорица се прибираха от селата, карайки селски продукти за градския си живот и ни подминаваха, гледайки ни подозрително.
Започвах да проклинам своята глупост и романтичните ми представи за разходки, осмисляйки вариантите как да се измъкна сух от ситуацията. Бих могъл да потърся някои от колегите си, които живееха в града, но се съмнявах дали въобще са си вкъщи, а и би било малко неудобно да цъфна пред тях без въобще да съм им се обадил предварително...извинявай, ама на мен нещо тука не ми провървя със стопа, може ли...ъъъ...да преспя у вас тази вечер?Пък и все пак си имах репутация.Или бих могъл да наема някоя от т. нар. "стаи за задочници" и да се подслоня при някоя стара вдовица срещу скромна сума - но пък от друга страна въобще не пазех добри спомени от подобни нощувки...А вече миришеше на дъжд...Мамка му.
Почнахме да си подмятаме реплики със моя нов съсед. От дума на дума той спомена, че същата вечер бил канен на някакъв купон тук в Търново, обаче бил предпочел, ако може, да се прибере, момичето му го чакало вкъщи.
-Обаче май сбърках, че не останах на купона-призна Калин, така се казваше. Попита аз какво ще правя и докато се чудех какво да му отговоря той ми предложи да отидем на купона заедно, сигурен бил, че приятелят му нямал да има нищо против, бил си сам в апартамента. Що пък не, нямах много варианти, не се колебах дълго, грабнахме си раниците и тръгнахме.
(Факт 1 - по принцип повечето стопаджии остават на пътя докато ги вземат, като в повечето случаи междувпрочем нямат и друг изход по финансови съображения. Но най-често , независимо колко са чакали и какво им е коствало това, стигат там, където са намислили.)