Утрото ме посрещна усмихнато. Навън бе приятно топличко.Слънцето огряваше всички  цветенца, тревички и ето, лаленцата разлистиха своите червени, жълти и тъмнолилави листенца. Очарование създадено от природата. 

    А нарцисите, жълти и бели сякаш не отстъпваха по хубост и показваха своята красота.

    Изпих кафето си на терасата и се радвах на  вълшебната гледка, но в душата ми остана  празнота. Не исках да си спомням за нищо. Имах нужда  да съм сама и красотата около мен.

    Но вятърко реши да покаже силата си и ето, пролетните цветове от дърветата литнаха като снежинки и вече нямаше сила, която да ги спре. Танцуваха красиво и волно, но не след дълго падаха на земята. Зелената полянка побеля но аромата на пролетния цвят се носеше ухайно.

     Напомниха ми за моята красива, но явно несподелена любов, която вече можеше само да ме натъжава.

     За  мили и прекрасни мигове изживяни с теб, с хубави мечти за идните ни дни. Явно добре си усвоил изкуството да омайваш, защото доживях да видя, че сега го правиш и с други. Но това си е маниер и опит, не може да ти се отрече.

      Бъди щастлив, от сърце ти го желая. Но тръпката и радостта едва ли ще усетиш. Изтръпнал си в обещания лъжливи, а те ограбили са ти душата.

      Но стига вече за теб да мисля. Стига вече в измислиците да живея.

       Отново пролетта дойде засмяна. Започва нов  живот и дано вярата за красотата в живота ни я има. Да има вярност и добро.

      Слънцето пак изгря зад облаците бели и ме погали с топлите лъчи. Аз вярвам в доброто в душите и  в хубавите слънчеви дни.