Какво беше това чудо, каква беше тая орисия, какво беше това, с което Всевишният им отвръщаше, Райна не можеше да си обясни. Умът ù не го побираше. Цял живот с брат си Дельо на мравките път правеха, отеснелите си дрехи раздаваха на хората, на просяците последните си стотинки в ръцете слагаха, бащиния си дом с голям двор на бедно ромско семейство оставиха, ей тъй на – да се грижат за него, само тока и водата да си плащат, а то – неприятности, след неприятности... О, от циганите не се оплакваха, нямаха и причина, че свестни и работливи излязоха, а дворът цъфна като градина. Дори кладенеца прочистиха и с вода се напълни, след петгодишно затлачване. Освен това издействаха от кмета да постави стълб с улично осветление пред тъмния двор… Ама, на - злобата, завистта, алчността, безочието и наглостта на селяните край нямаха! Започнаха подмятанията и обидите:
            - Ей, мангал! Какво правиш в чуждата къща, бе?
            - Аха!... Пуснали са те стопаните!... Тия да не са луди, бре?
            - Ааа, не! Не можем да ти изорем двора ни за сто лева, ни двеста да даваш… Така не става! Ще печелиш от нещо, дето не е твое. Натискай си парцалите, но без нас...
            - Ей, селяни! Гледайте, гледайте, тоя циганин Георги какво направил… Пфу! Да му се не види!… Ха, та той бил работяга, ама на - от чуждия имот ще яде и ще пие!
            Младият мургав мъж не им обръщаше внимание и стопанисваше повереното му имущество с доброто си сърце и честните си ръце… Беше повече българин от другите и направи битов кът на терасата от чергите, сукманите, тъканите възглавници и престилки на покойната стопанка… Изора сам двора с един стар кон на далечен братовчед от съседното село, а след това го зася с царевица и картофи. После започна да гледа кокошки, кози и зайци. Искаше да има храна за семейството си – стара майка, жена и две невръстни момиченца. Ако можеше да отдели малко пари, за да купи къщата и двора, негови да бъдат, нямаше да е длъжник никому… Тъй му бяха казали наследниците, като заминаха родителите им за оня свят: “Георги, събереш ли хиляда лева, колкото да прехвърлим всичко законно чрез съда, ще ти го продадем за толкова”, и той се нави. Къде иначе ще купи толкова евтино двор от четири декара хубава земя с къща и пристройки за добитък? Та само мрежата отпред струваше толкова! Да не говорим за овощните дръвчета, за голямата асма, за ореха, за старите железа, за мебелите, за дрехите, за инструментите, за посудата… Всичко щеше да бъде негово един ден, негово и нямаше да се срамува от никого и от нищо, че е просяк… Да, ама криви му излязоха сметките, криви и никой не очакваше последвалите събития – нито той, нито добрите хора, които му оказаха доверие, нито кметът на селото, който беше свидетел на споразумението им…
            Райна и Дельо бяха доволни от стопанисването на наследството си и спокойно си вършеха работата – тя в София, а той в чужбина. Един ден тя подскочи от настойчив телефонен звън:
            - Како Райне, да не сте продали къщата? – питаше разтревожен Георги – Тук дойде един мъж, твърди, че е внук на твоя леля, размахва някакъв лист и има претенции, че е новият собственик... Пуснал дори оплакване до Районното управление на полицията…
            - Спокойно, бе момче! Разбрали сме се, нали? На теб ще го предложим първо, ако ще продаваме – отвърна Райна, а после се обади на кмета, но той нямаше представа какво и как става, нито можеше да помогне…
            След една седмица позвъни братовчед й, оня дето не искаше да наглежда нищо, че имал свое и нямало как да се справи с тяхното:
            - Райне, нещо става. Идват да ме разпитват разни полицаи, ама аз нищо не знам.
            После ù се обадиха от районното:
            - Госпожо, има оплакване от Вас, че сте пуснали цигани незаконно в чужд имот.
            И тя започна да рови в документи, да снима удостоверения за наследници, нотариален акт, споразумение за стопанисване на къщата и двора, да пише обяснения и да ги праща препоръчано и с обратна разписка…. На десетия ден ù се обадиха от непознат номер:
            - Аз съм Владимир и сме някаква роднина. Имаме документ за имота, тъй да знаеш.
            Набра номера на районния полицай, а той започна да се извинява и оправдава:
            - Зает бях, но получих писмото и съм приложил всичко към преписката. Съдията няма основание да повдига дело срещу вас….
            - Како Райне, оня човек е влизал в къщата, блъскал децата, хвърлял хляба по земята, ударил майка ми, заканил се, че ще бие всички… Идваха полицаи и ни дадоха срок от 24 часа да напуснем – бяха пък думите на разтревожения ром.
            - Георги, няма основание да напускаш. Изчакай да дойдем, моля те!  Имаме документи за собственост. Ще се разбера с полицията - отвърна му тя, а после се обади:
            - Господин полицай, нали всичко уж беше наред?
            - Госпожо, те имат някакъв документ от 2006 г. със скица и там пише, че притежават 5/6 от имота. При това положение, вие нямате никакви права.
            - Не мога да повярвам! Това е друг документ за имот след оградата, спечелен от леля ми на търг, но той няма нищо общо с нашия... Моля Ви, не гонете ромите от къщата, ще стане по-лошо. Те са свестни хора, повярвайте ми!... Ние сме законните наследници!... Ще се обадя на брат ми и до една седмица ще дойдем.
            - Аз изпълнявам нареждане, вие се разберете помежду си – беше отговорът.
            Райна започна да звъни телефони до въпросния Владимир и да му обяснява, и да го моли да остави хората на мира.
            - Не! Цигани нямат работа тук. Аз съм българин!... Ние сме рода и аз ще се грижа за това място, което е било на прадядо ми.
            - Изчакай, моля те! Нямаш никакво право да казваш кой какво да прави в чуждия имот, който същият твой прадядо е продал на баща ми, а с парите е построил на баба ти апартамент в града... Ще дойде с документи и ако толкова го искаш, с брат ми ще ти го продадем, но не закачай хората – ние сме се разбрали с тях!...
            Отново разговоря с кого ли не по телефона и няколко пъти с чужбина. Навъртя сметка за сто лева, но не мислеше в този момент за безпаричието си, а за това, че родителите й щяха да се обърнат в гроба от тази несправедливост, която последва. Не им стигаха нервите, инсулта и инфаркта, които получиха заради алчността и лъжите на лелята, ами сега и нея тормозеха…
            През това време получи няколко ехидни съобщения на мобилния си. Първото гласеше: “Лельо, спокойно! Всичко е в наши ръце!” Второто беше: “Циганите вече ги няма и аз съм много доволен”, а третото: “Уф! Голяма цигания са оставили, но ние с баба ще почистим”... Не му отговори. За нея този човек беше болен или наркоман, друго обяснение нямаше или пък беше расист? Много важно, че е живял в Англия осем години! Може и в комуна да е бил или в психиатрия… Не го познаваше лично, беше го виждала първо като бебе, а после някъде на 3-4 годинки… 
     Измори се. Не й се мислеше нищо повече. Вдигна кръвно, изгълта една шепа успокоителни, а вечерта получи ново съобщение: “Лельо, тука стана един пожар. Циганите са запалили всичко… Ти още ли ще продаваш?”. Ядоса му се. Омръзна ù от наглостта му и написа: ”Да! Приготви два бона! Идваме в края на седмицата с брат ми” Не ù отговори, но тя беше неспокойна, ръцете й започнаха да треперят и не мигна цяла нощ. Имаше чувството, че главата ще й се пръсне…
            На другата сутрин позвъни на кмета и той й обясни, а по-късно и полицаят потвърди казаното:
           - За съжаление станал е пожар… Почти до полунощ тук имаше следствени групи, пожарни коли… Къщата вече няма покрив, стените са срутени, изгорели са много неща и документите на ромите също… Разследваме сега… Възможно е от инсталацията да е…
           Дааа! Инсталацията е най-бързият начин за приключване на едно разследване, когато нещо гори, а огънят – изпепеляване на доказателства или наказание за стореното добро…  
           Когато Райна и Дельо отидоха клед два дни в полицейското управление, там ги изгледаха подозрително. Разкарваха ги с часове и трябваше да пишат хиляди обяснения и да представят още толкова документи, сякаш бяха най-големите престъпници... Никой не им повярва, че просто са искали да помогнат на едни бедни хора... Нямаше според тях такива, които да имат доверие в днешно време на циганите....
     Времето беше тежко отвсякъде. Изведнъж слънцето се скри, небето притъмня, появиха се светкавици, загърмя, затрещя и накрая дъжд заваля като река... Ромите? Ами… Те бяха вече на голата поляна. Тревата им беше постеля, а небето завивка…Децата им се гушеха едно в друго, трепереха и се чудеха защо светът  е толкова несправедлив към тях и възрастните безочливи...

Рая Вид