Намерени в съня

                                                                          Животът е един сън. Преди събуждането да ни убие.

                                                                                                                                       Вирджиния Улф.   

      Сънувам ли, или сънят е огледалото в дъното на река, от която ме зове гласа ти?

Облаците висят с главата надолу – нимфи с разплетени, бели коси, плуващи в памучен, пенест водопад, който се надвесва, за да покрие гората в прегръдка. Стоя на скала между съня и реалността. Взирам се в тази разделителна лазурно-синя ивица. Чувам как птиците пропищяват, ужасени от близостта на небето и земята. Сетивата се изострят. Ти приближаваш. По върха на мъхчетата на ръцете ми пропълзява живот. След стъпките ти тича лавина от косите на нимфите. Блъска те. Падаш. Птиците се стрелкат към бездната в лупинг, сякаш са предвестници на неизбежното. Обръщам се, за да те посрещна, защото не съм птица, не зная дори какво съм, може би малка гора, или ела – все още здраво вкоренена в земята. Очаквах те дълго. Екот на бели коне. Разтварям ръце. Ударът ме поваля. Падам до теб.

 Лежим един до друг, като в лодка от гигантско листо. Земята ни люлее. Мърка. Покрити сме с бяло одеяло. Ти нямаш образ, не виждам добре лицето ти, усещам те, като топлина, като дъх, като докосване. Разчиствам снега около главите ни, които сега една до друга оформят знака на безкрайността. Защитена съм от твоето топло рамо. В лодката напипвам остри камъни. Обявявам ги за наши приятели. Говоря им. Слагам им имена, съставям си диалози и се развиват така, че в тях няма подлост, никой не ни предава. Разбираш ли? Никой. Смееш се. Пазя ги, за да ми остане нещо от теб. Страх ме е, че ще си тръгнеш. Хората не са камъни, Любов, но и камъните имат праг на чувствителност и те се променят с времето, нали? Ти не се страхуваш. Прощаваш ми егоизма. Забавляваш се с лошотията ми. Прощаваш ми възела, с който затегнах крилата и очите ти. Сигурно ме разбираш. Да, така се утешавам – с мълчанието ти. То е най-великата истина, която съм чувала някога. Гърми в мен. Не ми понася. Вулгарна е. И прастара. Но я предпочитам. Утеха е.

  Отварям клепачи. Тъмно е, а аз съм в леглото. Порой от безнадеждност се стича по прозорците. Дъждът се хвърля със засилка, към стъклата. Пердетата са спуснати и затварям очи. Не искам да се събуждам. Усещам в стаята познатия парфюм. Твоите ръце политат към мен, сякаш не си мъж, а бял ангел, сълзите ми засияват и придобиват смисъл. Ти ги пиеш. Пълниш вените си с безмълвието ми. Целувай ме. Моля те, целувай ме, помогни ми, не ми казвай, че трябва да стана и да се вкопча в живота. Чувствам се прикована към леглото. Към теб. Вместо дъжд ме потапяш в опасните води на очите си. Позволи ми да се нагълтам с тях на воля, така че да не помня името си. Позволи ми да нямам име. Не ме пускай. Остави вълните ти дълго и бавно да ме блъскат към безбрежието. Безусловно. Избави ме от мен самата и напълни дробовете ми с уханията и тишините си. Избоди очите ми, за да те почувствам всячески. После по-добре ги изтрий. Не мога да понеса толкова нежност и красота. Не мога да лъжа, че не съществуваш. Не си химера. Чувствам го. Затичвам се от радост. Стъпките ми преминават по бреговете на всички възможни радости. Тържествувам. Преклонението ми към твоята доброта пада опиянено в умората на невзрачната ми същност. Докосвам краката ти и се свличам в тях. Не ме вдигай, нека ти разкажа за времето, когато изцеждах през отчаянието си надеждата, че те има.

Видя ли ме, когато се катерех по стъпалата на пространствата, пусках ти хелиеви балони и очаквах всеки момент, нечий крак да ме ритне в нищото? Спасението няма да дойде, когато дойда горе, Любов, нали? То е тук. Лежи прободено на някое от стъпалата на скалата, по която се стича гневен дъжд примесен с кръв. Обикновено не познава гордостта и суетата, което значи, че ще го прескоча и че за мен самата няма спасение. Преди около десет години една стара циганка ме спря и ми каза, че нося мъжко сърце. Значи ли това, че ще те преживея? Кажи ми, Радост моя? Ела, навън, моля те. Ела на брега. Излез с мен навън под проливният дъжд! Излез и влез в душата ми. Зад черната врата. Отдавна никой не желае да влиза в нея. Там има чудовища, впили нокти отвътре. Стискат я за гушата. Господи, колко е грозна с изплезен език! Извърни глава, ако те е страх и спри да ме слушаш. Чуй, дъжда. Докосвай ме с ръцете му, стичай се по кожата ми и моля те, усмихвай се понякога на цветята в мен, все още има шанс да покълнат. Дръж ме за ръката здраво, трябва да отидем на нашето място. Налага се да завържа отново очите ти. Искам да ме помниш, както преди. Знам, че ми вярваш.  Само не се отделяй от мен. Отиваме към върха на планината, който никога не изкачихме. Към портала на нашите пространства. Помниш, ли? Облечена съм в бяла роба – изтъкана от инстинкти, в мократа ми коса има едно отскубнато черно перо, а ти носиш овчарската си чантичка и тръстикова свирка в нея. Почти стигнахме.

Това е нашата ливада. Сега е май, тревата е подивяла. От пъпките на акациите се стича презрялата ни обич, звездите свирят на цигулки, щурците пеят в хор с полу-заспалите птици, докато луната се движи между облаците над нас, като прожектор. Виж, душите ни започнаха да танцуват. Вече не те търся, Любов. Ти целият си тук. Танцувай с мен, Обич моя! С душата ми. Имам те. Имаш ме. За цяла вечност.