Написах призори...

на Георги

Времето се ниже бавно на гердан от километри разстояние. И всяко мънисто е капка очакване, и всяко мънисто е мъничка болка, и  с всяко мънисто герданът е все по-дълъг и все по-тежък. А как искам да мога с ножица от пръсти да срежа злата верига! Да хвърля всичките ù грозни дрънкулки в бардака на миналото и да вдишам свободата на безграничното. Да развее леките коси топлият полъх на сбъдващите се мечти. Всяка слабост да разпръсна на парчета и от всички части да получа нова сила. С малките си бели крила да кацна до моя извор на живот, за да отпочина. Да давя слуха си в море от нежни акорди. Да пия на големи глътки въздух от топлите шепи. Пръстите ми да пробягват по кадифената му кожа и да оставят невидими пътеки. Със слънцето да спра да флиртувам.  И времето с вълшебна пръчка да върна час назад. За да успея! Да срещна изгрева очи в очи с луната. И да се пръсне глупавият кинескоп! Да затрепери чак земята от ударите в нечовешката им гръд. И птица-скитница да спра да бъда. И да престана да набивам остър нокът в картата на моето гнездо. Да лумне огън и от него да се преродя по-чиста от детска сълза. И да положа уморена своята глава в две човешки длани, в които кротките очи откриват цял единствен свят. И в този свят да се изгубя, и никога да не намеря път назад!