Н А Ш Е С Е Л О
ЧАСТ ПЪРВА
Нещо се случи с нашето село. По-точно, не с наше село, а с останалата част от света около нашето село.
Една сутрин, в началото на есента на втората година от третия милениум, точно бяха вече захватали* да режат главите на ония ракети, и опнак - наше село целото, с реката, гората, нивите, мандрата и кошарите за овцете бе заобиколено от нищото. Навсякъде околовръз наше село где и да погледнеш, нищо не се види, защото само нищо има. А ако речеш да пристъпиш в нищото, без да си привързан с канап или някоя друга връвчица, направо се загубваш в това нищо и бродиш сляп като някой скитник безцелно.
То, нашето село, не е от големите, но все пак останаме в него, я има, я нема стотина съселяни след големия демократичен взрив. Намира се то до брега на една тиха река, като кръчмата, църквата и училището на мегдана го разделят на горна и долна маала.
Ама за друго ми е думата. Вчера, петък, големците от наше село биха поканени на някакъв си демократичен празник от големите градски власти и всите, начело с кмето, даскало, попа, ветеринарнио, жандармино и бирнико заминаха да празнуват.
А днес, както ви казвам, стана тая пуста работа с нищото.
Мълвата обиколи за няколко часа цялото село и до един всите ние задъани се сбрахме на мегдано.
Па то, като се отворило едно слънце, едно чудесно време за хармана като настъпило, само за полска работа, урожайо да си прибираме!
Ама не – ние всите на мегдано се изтъпанчихме за нищото да хортуваме.
Па се започнаа едни думи, едни предположения – мани, не е ни за чуване, ни за верване. Така е, щото го нема даскало да ни обясни, ни кмето да ни светне, ни ветеринарнио да каже блага дума, ни жандарма да ни вдъхне доверие, ни пъдаро да ни пази от нищото.
Умувааме, умувааме, па всеки мана с ръка и ойде да си върши кърската работа.
И така, сумати време си живеем вече доволно, оти всичко си имаме – и ядене и пиене бол, че и риба си вадиме и никой веке не си спомня ни за кмето, пъдаро и останалите началници, като повече сега наблягаме дечурлята да се роят.
От време на време току дойде някой странен скитник от нищото, позавърти се в наше село и си отива, ако не му уйдише, или остане при нас, ако му хареше. По някога и някой от нашите вземе, че се мушне за нищо в нищото и изчезне, ама някои после се завръщат, а за други никакъв хабер не се чува.
Така си живееме веке месеци, че и години, когато…
Когато на ка`а Здравка, жената на кмето, от долната маала и дойде идеята, че не може без кмет, жандарм, пъдарин и другите да я караме.
- Защо бе, как` Здравче, ти требе пъдаро, че и кмето и жандармино? – въпросваме я ние, а тя вика и крещи заканително с уста и с ръце:
- На свободия сте я подкарали вие. Не може - ока тя - постоянно реката да идва в нашата долна махала все от вашата, горната!
- Не може - продължава да ока тя - вие от горната маала да пеете вечер и да свирите толкоз нависоко, че да се чуйе чак в нашата долна маала. Еле пък тоя с кларинето, като започне да извива, само в джигера ми бърка!
- Затова – заизвива окането си тя нагоре, оти всеки втренчено я гледаше – требе да свирите и пеете с половин уста и само с една ръка, но без никакъв кларинет!
- Те затова требе да избереме жандарм, който да ви управлява, напътства, да ви държи изкъсо и да нема вече пейеници, свирйеници и други такива видове врява.
И ни даде на нас думата.
И пак се захватаха едни диспути, мнения, предложения, че даже се чуха и
попръжни между долномахленци и горномахленци.
А се отворило едно време, само за кърска работа – да ореш, да сееш, да сечеш дърва за зимата…
Ние дискусиите и препирните набързо пак ги оставихме у въздуо и право на къро, че снега ей го, вече чука. Ние на къро, а кака Здравка бързо се запонесла в нашата маала и право при музикалните ни пособия. После гепсала нашия кларинет и беж в кметството, дето вече години никой не улиза. Отворила с неин си ключ карцеро и закарцирала кларинето ни у пандизо.
Връщаме се ние, горномахленците, от къро, бързаме да се измием и да седнем на трапезата, приготвена от нашите жени, че там джанковицата е на първо място по почит. Удряме по една, по две и когато ни става кеф и волно на душата, винаги захватваме да свирим и пеем, но…
- Кой ми е скъсал струните на гъдулката?
- Кой ви е пробил тъпано?
- Кой ми е взел мущуко?
- Кой ми е орязал окордеоно?
- Кой ми е счупил на две кавало?
- Не мога да си намеря кларинето!
И все такива тъжни вопли всеки из нази изрича…
Тамън да наблегнем яко на джанковицата /зер, то друго не ни остана/, нашите жени, като ни чули, разбрали.
Заобиколиа ни от вси страни и като започнаа едни песни тракийски да ни пеят, джанковицата взе да влиза много благо. После преминаха на родопски, после на македонски и джанковицата бързо започна да привършва.
Tъй я караме вече вечер. С песни тракийски и джанковица, после с песни родопски и боб по смилянски, после с песни македонски и младо вино, а нашите жени пеят ли, пеят от сърце, ама все около трапезата, наблизо и нас па ни е на кеф.
Ама….
Ама зажени са здравкин син!
А сватба без тъпан, кларинет и музика бива ли? Отвъд е нищото! Не може ка`а Здравка да поръча купешка музика от съседното село за синковата си сватба!
Чеса се там, дето не я сърби, чеса се ден, чеса се два, и все там, дето не я сърби, па взе и проводи поканьори при назе да ни поканят да свириме ние, от горната маала, на синковата здравкина сватба през други ден в долната маала.
Казаа ни поканьорите здравкини, че ще оправят музикалните ни пособия, а ние, ако може, такованка, да…
Та сега при нази, горномахленци, е настанало едно такова време разделно, да умуваме ли над поканата, да не умуваме ли над тая пуста покана, що само лоши спомени в нази всите навява. И ей го на, цяла вечер вече умуваме дали да умуваме или да не умуваме над думите поканьорски.
Да, но като ни видели умуванията, нашите жени разбрали. И ни прекъснаа тежките умувания с една яка македонска песен, после с още една, а моята булка взе бързо да разлива джанковицата и умуванйето ойде по дяволите там, в нищото.
Не само ние, а и никой друг от наше село не чу премлясвянето с последващо предоволно уригване, що се разнесе зловещо и потайно откъм страната на нищото.
...............................
* Авторът никога не е живял на село и затова използва диалект, който не съществува, но е убеден, че така говорят в някои села.
.............................
© Емил Константинов Todos los derechos reservados
Аз спадам към така наречените софийски копелета.