Последните три-четири месеца прекарах у дома. Цигарите ми ги носиха на крака и питаха – „Вино ли ти се пие или ракия?”. „И двете – отговарях лениво”. Мина Никулден, мина Коледа (по нов и по стар стил), мина Нова Година (по стар и по нов стил). Тъкмо се каних да отпразнувам Василица (Банго Васил) когато тя ме изрита през външната врата с ултиматум: „Върви да си намериш работа, че тук съвсем полудя!”. „Що бе, к’во ми е? Толкова ли е лошо да се носиш из къщи с пола, пеейки революционни песни?!”. Отговор не последва. Побързах да се измъкна.
Та три-четири месеца значи, се разхождах с дълга пола, съчинявах вариации по Ботев и Чинтулов и същевременно бях напълно уверен, че до петия месец ще променя света чрез вездесъщия интернет. Както вече разказах, наложи се да се срещна очи в очи с него преждевременно. Излизам, поемам дълбоко острия студен въздух и гледам – навалели бели пухкави преспи с глупаци.
Глупаците, братя и сестри, уж същите както и преди, както през май, така и през април, ама някак-си и не са същите. Тогава бяха едни такива прашни, сухи и стипчиви като вкиснал евтин „Мавруд”. А сега някаква мекота и белота се усеща да лъха от тях. Сигурно ще да е от снега. Коледа си е Коледа, колкото и да не я харесвам (нито по нов, нито по стар стил). Коледа, казват, сбъдва мечтите и прави човеците по-добри. А по това как прекарваш Коледата, според Хю Грант, можело да се съди що за човек си. Героят му от последния филм, който гледах, твърдеше че е остров. После се оказа... архипелаг. Помогна му да го осъзнае едно момченце, достатъчно нахално, за да му звъни постоянно на вратата в продължение на няколко седмици. Мен обаче, никой не ме потърси. Мен, както вече разбрахте, чисто и просто ме изритаха. Слязох един етаж по-надолу и позвъних на апартамента на съседите (студенти квартиранти). Така се срещнах с първия глупак.
Първа среща от втори вид:
„Покажи ми пътя към следващия уиски-бар... Щото, ако не го намерим, казвам ти – ще трябва да умрем!... Покажи ми следващото младо момиче, защото, казвам ти – не го ли намерим, наистина ще умрем!” (“Tell me the way”, Дж. Морисън)
- Добър ден.
- Добър ден
- Добър ден, добър ден!
- Е, добър ден, де!
- Как си бе, комплексар?! Наспа ли се хубаво?
- Моля!! Кой сте вие, г-не?!! Не ви познавам.
- Аз съм новия ти комшия от горния етаж. Живея със старата ти комшийка от горния етаж. Ще питаш ли как се чувства?
Сякаш започва да му става забавно.
- И как се чувства?
- Ами не е добре момичето, ама като ти нахлупя електрическата китара вместо шапка на кухата кратуна, мисля ще се почувства значително по-добре... Бива ли да ни будиш сутрин в 8.00 с Аксел Роуз и да ни приспиваш вечер в 23.30 с Goodsmack. А междувременно цял ден да тръшкаш вратите и да свириш на две струни (при това най-тънките) мелодийки от Джим Морисън?
Мига на парцали и не знае какво да каже. Обръщам му гръб и тръгвам към вратата на входа. Удовлетворен. Колко малко е нужно на човек понякога, за да се усети щастлив. Да запали едновременно две цигари, да си купи истински коняк, да кажем Курвоазие. Или просто да си изпусне душицата, ще прощавате, братя и сестри, но имам предвид именно да попсува.
А съседа пък... Какво да го правим съседа??... Той си е такъв. По цял ден е „във филма”. Честна дума – вярно смята, че е преродения Джим Морисън. И прическата му е такава, и походката, и е целия един такъв... все надрусан – марихуана на терасата си отглежда. Сега ще покротува 4-5 дни и сетне ще започне отново със своите номера. Е да, ако имах по-широки пълномощия и друго бих правил. Бих го изчакал например да приключи музикалния си ден в 23.30 и в 0.30 часа точно, когато е заспал, да заудрям един в друг два тигана, викайки колкото ми глас държи „Кукуригу!! Ставай-пускай радиото!”. Може и да натроша пет-десет яйца в найлонов плик и да му ги хвърля през отворения прозорец. И с лайна става... Но тя... Тя е културна жена. Хич не обича такива работи и даже мисълта затова да ги свърша я стресира повече, отколкото самия съсед.
Вървя към спирката. От слушалките пеят на руски: „Заснежени и бели простори,/ към колибката попът върви/ Ех затуй, че така ме обидихте/ Емил’ян Пугачов не ще ви прости”. При минус 10 градуса студът е чист. Виждат се даже скрежните капки по голите клони на дърветата. Вижда се надалеко. И започвам да разбирам. Тоя наш съсед е всъщност „мисионер”. Надува музиката, за да ни заинтригува, да ни направи съпричастни на своята любов към м-р Морисън. О, въобще не го оправдавам и съм сигурен, че един ден ще го ошамаря! Но просто си мисля. Не съм ли и аз „мисионер”? Не викам ли твърде силно? Той иска свободна любов и Мери Джейн за кралица. Аз пък настоявам за едни особени принципи не само в държавата, а въобще в цялото общество, във всяка сфера и паланка, нали се сещате. Само че, останалите съседи слушат чалга, ако ли не - Моцарт, но съвсем тихичко, със слушалки, за да не го прогневяват излишно, та да не вземе да им го върне. Значи нашия домашен терорист е обречен да бъде лузърът между хора, които отчаяно смята за лузъри. Те поставиха алуминиева дограма по стълбищните прозорци на целия вход, а той си обогати музикалната колекция с траш-метъл. Те му казаха, че ще направят подписка, за да го изгонят, а той опита да усили музиката... Така и аз (простете несръчния преход) крещя до прегракване някакви истини между хора, които същевременно си купуват всичко необходимо, за да обзаведат комфортно своето сепаре по предварителен ясен план. Един научил ст. гръцки, друг открил Карл Барт, трети се сприятелил с „когото трябва”, четвърти получил зелена светлина за нещо свое си. Срещам ги по пътя си да влачат новите си придобивки в някоя посока запъхтени, налудно усмихнати. Спират до мен. Аз пуша на тротоара, стиснал здраво между коленете Книгата. Питат:
- Как си? Добре си, нали?
- Разбира се – казвам – чувствам се великолепно.
- Е, хайде успехи. Ще наминем привечер.
- Непременно минете.
- Че кога сме те лъгали?!
Бедни мой, надрусан студенте... Що не дойдеш да си плеснем по два шамара, а? Я ела да се сразим мъжката, че скоро пак настава Сирни Заговезни. Да видиш ти сетне какво е вкусно пиенето и отгде идва прочутото наше „простено-прости”.
Втора среща от първи вид:
„... И ще бъдат двамата една плът... Голяма е тая тайна”(Ефесяни 5:31,32)
Не чаках дълго. Г-жата дойде само с три минути закъснение. Много се беше разлютила. Чак черен й беше света. Тръшна под носа на полицая, охраняващ входа на Окръжния съд, дамската си чанта. Реших да разведря атмосферата.
- Този път е на петия (последен) етаж. Значи е за последно. Предния беше на третия...
Оказа се, че не е на петия.
Шегата остана за моя сметка, а тя не пропусна злорадо да вметне:
- Пак си на третия.
Съжалих. Опитах да й споделя някои мои тайни, свързани с половин успехи, за да се извиня. Не помогна. Мисля реши, че нещо натяквам, че търся реванш. Влизаме в залата. Сядаме на пейката. Ето, че идва най-сетне съдийката.
- Който е станал да седне, който е седнал да стане - нарежда
Нищичко не разбирам и питам високо:
- Последно??!! - ставайки
Г-жата ми се подхилква. Докато чакаме да мине делото преди нас, започва с мене разговор делово, същевременно вмятайки информация, която би трябвало да ме интересува, а не ме интересува изобщо:
- Ако ни питат защо се развеждаме, какво ще кажем? Нали се явяваме без адвокати... Той много порасна, вече е цяла глава над мене.
- А брат ти как е?... Относно другото ти му мисли. Аз ще кажа, че си вещица
Всички се извръщат втрещени. Пък тя вече се смее:
- Нямаш доказателтва
- Имам. Вестник "Хороскопи" ти стърчи от чантата.
Идва редът ни.
- Желаете ли да прекратите брака си?
- На всяка цена.
Когато излязохме, тя беше вече видимо развеселена. Спрях. Изстрел в гръб: "Желая всичко хубаво и пълно щастие". "Благодаря" промърмори и продължи напред, без да се обърне... Кажете ми, моля ви, каква е разликата между изстрела в упор, с обесняла гримаса и висок адреналин и изстрела в гръб, без емоции, мимоходом, като че ли е най-обикновена забележка? Как се приема другия? Както изстрел от упор, естествено, като срещата с ледената вода при скока за кръста на Йордановден. А как се изпраща? Това вече никой не знае. И не бива да знае. Защото хората не се срещат и сливат, за да се разделят и отпратят. Обаче се случва. И понякога просто няма друг начин. Няма!!! С мен не спорете, че в спор ставам страшен!!!
* * * * * * *
Реших да разкажа всичко това на приятел. Безнаказано и неангажиращо. Просто ей тъй. Избрах едного, който навремето слушаше много внимателно и без да стана никога ясно докрай дали ме разбира, така усилено и убедително кимаше, че на мен много, ама наистина много, ми олекваше. Един ден се опита да ме убие с чужди стихове, а сетне аз се опитах да го унищожа със собствена проза. Сега той е здрав, аз пък съм жив. Значи не ми пречи нищичко да се опитам да му разкажа. Нали?? Или не?! Може би, не бива...
Ех, бесове, родни ближни бесове. Изненадващи в пътя, лично отглеждани, причакващи зад вратата, спускащи се по олука, приласкаващи под завивката. Бесове зад съседната врата, бесове в собствения креват, бесове в огледалото, бесове под сърцето и понякога даже в самото сърце. Лъстиви и груби, свенливи и безсрамни, а понякога даже явяващи се облечени в правда и чест. Наплатих ли ви? Рано е да се каже, едва ли съм наплатил.
„Човек не се бие, за да спечели. По-добре е когато боят е напразен... Кои са всички те? Цяла орда са... А, познавам ви. Всичките ми стари врагове! Лицемерието. Подлостта. Компромисът. Знам, че ще ме надвиете. Но няма значение. Аз ще продължавам да се бия, да се бия, да се бия! Вземете всичко... лаврите и розата! Хайде, вземете ги!
Но напук на всички вас едно нещо си отива с мен. И тази вечер, Бог ще види най-накрая как моят шал измита синия му праг. Ще види нещо чисто, истински диамант в пепелта, който взимам напук на всички вас и това е... на шапката перото.” (Cyrano de Bergerac)