Не ме съди, че съм такава! Заприличах мъничко на теб. Студена, фалшива и така вървя напред. Превърнах се в глупачка, която се научи да мълчи. Ругая само себе си. Викам между четири стени. Защо ми трябваше да те обичам? Можех да мина без любов. Можех да мина без ласки и обещания за по-щастлив живот. Можех да продължа без излишно да се доверявам. Можеше от себе си сама да се спася. А сега е твърде късно. Твърде много ми костваше всяка борба. Твърде много сила ми е нужна, за да обърна страницата и напред да вървя. Сега съм окована за твоите ръце. Не ги пускам за нищо на света. Сега съм стоманена роза, без цвят, без аромат. Докоснеш ли ме, лъха само режещ хлад.

Има моменти, в които изглеждам като луда, сякаш дяволът е обсебил цялата ми душа. И дращи по нея със нокти, а аз викам, а аз страдам, а аз понасям всичко сама. И  ставам лоша, и ставам безразлична, човек с лице безизразно и поглед, по-студен и от леда. Има моменти, в които отчаяно искам да плача и събирам сълзите си в куфар, който в ъгъла прибирам. А отвътре нощем гласовете чувам - на мечтите, на болката и на сълзите. Разказват ми тъжна история. История, в която съм и бях! Има моменти, в които искам да срина света. В тези моменти на слабост стоя и гледам себе си в огледалото. Не се познавам и все тъй упорито мълча.

Не ме съди, че съм такава! Точно ти недей! Заприличах мъничко на теб. Любовта ти измамна ме превърна в  това. Да искам да чувствам, а да не смея да разтворя ръце. Да искам да обичам, а да не смея да отворя това разбито сърце. Обичам те, но само с една малка част от себе си. Другата част я научи да не бърка илюзиите с мечтите си. Оковах се сама за душата ти. Пуснах корените си дълбоко. Отдавна ти простих, че си такъв. Прости ми и ти, че ме направи такава! Приличаме си. Не ни пука кой се опитва да ни нарани. Сърцата ни са ледени скали. Сърцата ни са стоманени предмети. В тях любов е имало и няколко десетки мечти! С тях някога се прегръщахме и някога си обещавахме обич една. С тях някога бяхме истински. Сега сме хора без лица!