Не мога, страх ме е да се променя
Бурята бе в своя вихър. Дъждът се сипеше като из ведро, а капките сякаш се забиваха в земята , като куршуми в плът. Тъмните облаци бяха толкова гъсти и черни, че бе непрогледен мрак. Вълните се блъскаха в скалите сякаш ги мразеха и искаха да ги разбият на малки парченца, а те не помръдваха, като завързан пленник, когото бичуваха, а гръмотевиците бяха техните безпомощни смразяващи викове на болка. Светкавиците показваха кадри от целия ужас, който вилнееше неуморна на безлюдния плаж.
Аз бях там и виждаш всичко. Но бях сам в самотата и цялата тази картина не ме караше и за миг да потрепна. Дъждът ме бе намокрил и отвел студа до мозъка на костите ми, но аз не чувствах нищо. Тялото ми беше там и понасяше страданието на стихията, а съзнанието ми другаде, но с много по- голяма мъка.
Бурята отмина, небето се проясни и звездите озариха хоризонта. Вълните станаха кротки и нежни. Сега те галеха морския плаж, сякаш го завиваха грижовно да го скрият от студа.
Тръгнах по пясъка без цел и посока... вървях и не мислех... вървях и не мислех, до кога...? Не знам, не ме и интересуваше. Накрая спрях , опитах се да се усмихна , но нямах сили, затова взех един клон и нарисувах едно лице на пясъка, което да се усмихва вместо мен.
- Красиво е и ме кара да се чувствам щастлива. Благодаря ти.
Глас? На кого? Откъде идва? Започнах да се оглеждам, но не от страх, а по-скоро с гняв, ярост. Кой се намесва в моята дълбока самота ? Кой смее да нарушава болката, която в мен тая.
Срещнах очите ти и замръзнах. Нещо мина през мен. Всякак ме изчисти. Нямаше болка, нямаше страдание и никога не е имало. Стоеше там, над вълните, обгърната в лунна светлина и ми се усмихваше. Не знаех да вярвам ли? Това реалност ли е или просто илюзия и умът ми си играе с мен.
- Коя си ти? – извиках аз.
- Благодаря ти. - каза отново ти и изчезна в момента, когато една вълна отми усмихващото се лице от пясъка.
Приливът бе дошъл и вълните го достигаха. Веднага нарисувах друго, по-нагоре. Но ти не се появи отново. Пак бях сам в тъмнината. Седнах тъжен, свих се на кълбо заплаках тихо и постепенно се унесох в сън.
От лудост, от надежда, от безумието на нереалността, аз чаках следващата вечер, за да нарисувам усмихнатото си лице на същото място в пясъка и да чакам да те видя. Стоях и те чаках, но ти не идваше. Нарисувах лицето отново, опитах се да си спомня всеки детайл, за да го направя абсолютно същото. Но ти пак не се появяваше. Легнах и се загледах отчаян в звездите.
- Красиво е и ме кара да се чувствам щастлива. Благодаря ти.
- Ти си тук? Нима си истинска?
Тръгнах към теб, но в този миг ти изчезна. Останах като гръмнат. Какво се случи? Огледах се и видях, че съм стъпил върху усмихнатото лице. Веднага разчистих пясъка, загладих го и започнах да рисувам ново, но приливът вече бе тук и вълните достигаха крехката ми рисунка в пясъка. Изправих се и погледнах в хоризонта.
- Утре вечер, принцесо моя. Утре вечер ще съм по-внимателен.
На следващата вечер отново бях там, нарисувах нашето усмихнато лице и зачаках да видя твоето сияещо лице.
- Красиво е и ме кара да се чувствам щастлива. Благодаря ти.
- Коя си ти?
- Нима си тук заради мен?
- Заради очите ти, заради усмивката, които ме изпълват със щастие.
- Благодаря ти.
- Какво да направя, за да останеш.
- Не мога, не искам. Страх ме е да се променя.
И ти изчезна така внезапно, както се бе появила, оставяйки ме отново сам.
На следващата вечер отново ти зададох този въпрос и ти пак си тръгна със същите думи. Затова реших повече да не го задавам. Рисувах лицето, чаках те и си говорехме - за всичко. Ти ми разказа как морето е твоят господар и те пуска само с прилива да видиш брега, но той винаги е бил пуст и ти си обикаляла сама , докато не си видяла усмихнатото лице и мен, и то те е накарало да се почувстваш щастлива, и продължава да го прави всеки път, като го видиш. С времето и срещите това, което те правеше щастлива, започнах да бъда аз. Вече нямаше нужда да рисувам усмихнатото личице, а просто да бъда там, на нашето място. Ти започна да идваш по-рано, за да прекарваме повече време заедно, но накрая приливът винаги те отнемаше от мен.
- Остани, моля те. Ела със мен.
- Не мога, не искам. Страх ме е да се променя.
Понякога разговорите ни приключваха по този начин, защото с времето аз се бях влюбил в теб. И всяка раздяла ми носеше болка.
Лятото отмина и настанаха дъждовни нощи, в които ти не можеше да идваш, защото морето не те пускаше - по необясними за нас причини.
В една студена зимна вечер, когато времето бе спокойно и аз знаех, че ще те видя , бях решил да ти кажа това, което чувствам.
- Отдавна не сме се виждали, липсваше ми.
- Ти също, но не ме пускаха.
- Знаеш ли, искам да ти кажа нещо.
- Слушам те.
- Обичам те . Влюбих се във теб и искам да те направя щастлива завинаги. Моля те, остани с мен.
Но отново чух думите, които пронизаха сърцето ми:
- Не мога, не искам. Страх ме е да се променя. - и ти изчезна.
Реших, че цената да бъда с теб, да се чувствам поне за няколко мига щастлив е да се опитам да затворя любовта си и да оставя толкова, колкото да бъдеш с мен. Не беше лесно, но успявах. Имаше моменти, в които смятах, че нещо се е променило, че може би има надежда, но - уви! - думите като стрели се забиваха отново в моето сърце: „Не мога, не искам. Страх ме е да се променя.”
Времето летеше и лятото дойде, но нещо в мен започна да се променя. Започнах да идвам по-рядко да те търся. Болката в мен започна да расте. Колкото повече исках да те обичам и да бъда с теб, толкова повече ме болеше.
- От какво те е страх? – попитах аз през една топла августовска вечер.
Ти не избяга - за първи път - а ме погледна и ми каза:
- За да бъда с теб, трябва да се откажа от това, което съм сега. Трябва да оставя морето и да не се върна никога повече при него .
- Но аз те обичам и те правя щастлива, нали? Нима това не е достатъчно?
- Страх ме е. - каза ти с насълзени очи.
- Аз ще съм винаги до теб, няма да позволя нищо да те нарани.
- Не мога, но не искам да те губя. Приливът идва, ще те видя ли утре вечер?
- Не знам, ще се опитам да дойда.
И приливът отново ни раздели - със свити сърца.
Аз не отидох на следващата вечер, нямах сили. На по-следващата също и така - цяла седмица. Събрах малко смелост, притъпих малко болката и отидох, защото исках да те видя и знаех, че ме чака.
- Здравей, принцесо моя. Съжалявам, нямах сили.
- Разбирам те - и мен много ме боли. Не е така лесно да реша. Рискувам да те загубя, нали?
Той я погледна , но не каза нищо, изстрадалото му лице говореше достатъчно, че с всеки изминал ден болката става все по-силна и скоро ще надвие любовта.
- Искам да кажа, че те обичам и да протегна към теб ръка, да те прегърна и да оставя морето за гърба си.
- Кажи го. Направи го . Моля те остани със мен . – и той подаде своята ръка.
- Не мога. Страх ме е да се променя. Ще дойдеш утре пак, нали? – каза тя със стичащи се вече сълзи.
- Koлкото повече те обичам и искам да бъда с теб, толкова повече те губя... Не знам. Може би – каза той , сдържащ едва своите сълзи.
Тя изчезна, а той остана дълго да гледа хоризонта, облян в лунна светлина...
........................................................................................................................................................................
© Радослав Янчев Todos los derechos reservados
бях там,преживявах,а това е знак за наистина завладяващо произведение.
Желая ти големи творчески и лични успехи!