Не мога, страх ме е да се променя

Бурята бе в своя вихър. Дъждът се сипеше като из ведро, а  капките сякаш се забиваха в земята , като куршуми в плът. Тъмните облаци бяха толкова гъсти и черни, че бе непрогледен мрак. Вълните се блъскаха в скалите сякаш ги мразеха и искаха да ги разбият на малки парченца, а те не помръдваха, като завързан пленник, когото бичуваха, а гръмотевиците бяха техните безпомощни смразяващи викове на болка. Светкавиците показваха кадри от целия ужас, който вилнееше неуморна на безлюдния плаж.

Аз бях там и виждаш всичко. Но бях сам в самотата и цялата тази картина не ме караше и за миг да потрепна. Дъждът ме бе намокрил и отвел студа до мозъка на костите ми, но аз не чувствах нищо. Тялото ми беше там  и понасяше страданието на стихията, а съзнанието ми  другаде, но с много по- голяма мъка.

Бурята отмина, небето се проясни и звездите озариха  хоризонта. Вълните станаха кротки  и нежни. Сега те галеха  морския плаж, сякаш го завиваха грижовно да го скрият от студа.

Тръгнах по пясъка без цел и посока... вървях и не мислех... вървях и не мислех, до кога...? Не знам, не ме и интересуваше. Накрая спрях , опитах се да се усмихна , но нямах сили, затова взех един клон и нарисувах едно лице на пясъка, което да се усмихва вместо мен.

-          Красиво е и ме кара да се чувствам щастлива. Благодаря ти.

Глас? На кого? Откъде идва? Започнах да се оглеждам, но не от страх, а по-скоро с гняв, ярост. Кой се намесва в моята дълбока самота ? Кой смее да нарушава болката, която в мен тая.

Срещнах очите ти и замръзнах. Нещо мина през мен. Всякак ме изчисти. Нямаше болка, нямаше страдание и никога не е имало. Стоеше там, над вълните,  обгърната в лунна светлина и ми се усмихваше. Не знаех да вярвам ли? Това реалност ли е или просто илюзия и умът ми си играе с мен.

-          Коя си ти? – извиках аз.

-          Благодаря ти. - каза отново ти и изчезна в момента, когато една вълна отми усмихващото се лице от пясъка. 

Приливът бе дошъл  и вълните го достигаха. Веднага нарисувах друго, по-нагоре. Но ти не се появи отново. Пак бях сам в тъмнината.  Седнах тъжен, свих се на кълбо заплаках тихо и постепенно се унесох в сън.

От лудост, от надежда, от безумието на нереалността, аз чаках следващата вечер, за да нарисувам  усмихнатото си лице  на същото място в пясъка и да чакам да те видя. Стоях и те чаках, но ти не идваше. Нарисувах  лицето  отново, опитах се да  си спомня всеки детайл,  за да го направя абсолютно същото. Но ти  пак не се появяваше. Легнах и се загледах  отчаян в звездите.

-          Красиво е и ме кара да се чувствам щастлива. Благодаря ти.

-          Ти си тук? Нима си истинска?

Тръгнах към теб, но в този миг ти изчезна. Останах като гръмнат. Какво се случи? Огледах се  и видях, че съм стъпил върху  усмихнатото лице. Веднага  разчистих пясъка, загладих го и започнах да рисувам ново, но приливът  вече бе тук  и вълните  достигаха  крехката  ми рисунка в пясъка. Изправих се и погледнах в хоризонта.

-          Утре вечер, принцесо моя. Утре вечер ще съм по-внимателен.

На следващата вечер отново бях там, нарисувах нашето  усмихнато лице и зачаках да видя твоето сияещо лице.

-          Красиво е и ме кара да се чувствам щастлива. Благодаря ти.

-          Коя си ти?

-          Нима  си тук заради мен?

-          Заради очите ти, заради усмивката, които ме изпълват със  щастие.

-          Благодаря ти.

-          Какво да направя, за да останеш.

-          Не мога, не искам. Страх ме е да се променя.

И ти изчезна така внезапно, както се бе появила, оставяйки ме отново сам.

На следващата вечер отново ти зададох този въпрос и ти пак си тръгна със същите думи. Затова реших повече да  не го задавам. Рисувах  лицето, чаках те и си говорехме - за всичко. Ти ми разказа как морето  е твоят господар и те пуска само с прилива да видиш брега, но той винаги е бил пуст и ти си обикаляла сама , докато не си видяла усмихнатото лице и мен, и то те  е накарало да се почувстваш щастлива, и продължава да го прави всеки път, като го видиш. С времето  и срещите това, което те правеше щастлива, започнах да бъда аз. Вече нямаше нужда да рисувам усмихнатото личице, а просто да бъда там, на нашето място. Ти започна да идваш по-рано, за да прекарваме повече време заедно, но накрая приливът винаги те отнемаше от мен.

-          Остани, моля те. Ела със мен.

-          Не мога, не искам. Страх ме е да се променя.

Понякога разговорите ни приключваха  по този начин, защото с времето аз се бях влюбил в теб. И всяка раздяла ми носеше болка.

Лятото  отмина  и настанаха  дъждовни нощи,  в които ти не можеше да идваш, защото морето не те пускаше - по необясними за нас причини.

В  една студена  зимна вечер, когато времето бе спокойно и аз  знаех, че ще те видя , бях решил да ти кажа това, което чувствам.

-          Отдавна не сме се виждали, липсваше ми.

-          Ти също, но не ме пускаха.

-          Знаеш ли, искам да ти кажа нещо.

-          Слушам те.

-          Обичам те . Влюбих се във теб и искам да те направя щастлива завинаги. Моля те, остани с мен.

Но отново чух думите, които пронизаха сърцето ми: 

-           Не мога, не искам. Страх ме е да се променя. - и ти изчезна.

Реших, че цената да бъда с теб, да се чувствам поне  за няколко мига щастлив е да се опитам да затворя любовта си и да оставя толкова, колкото  да бъдеш с мен. Не беше  лесно, но успявах. Имаше моменти, в които смятах, че нещо се е променило, че може би има надежда, но - уви! -  думите като стрели  се забиваха отново в моето сърце:  „Не мога, не искам. Страх ме е да се променя.”

Времето летеше и лятото дойде, но нещо в мен започна да се променя. Започнах да идвам по-рядко да те търся. Болката в мен започна да расте. Колкото повече исках да те обичам и да бъда с теб, толкова повече  ме болеше.

-          От какво те е страх? – попитах  аз през една  топла августовска вечер.

Ти не избяга - за първи път - а ме погледна  и ми каза:

-          За да бъда с теб, трябва да се откажа  от  това, което съм сега. Трябва  да оставя морето  и да не се върна никога повече при него .

-          Но аз те  обичам и те правя щастлива, нали? Нима това не е достатъчно?

-          Страх ме е. - каза ти с насълзени очи.

-          Аз ще съм  винаги до теб, няма да позволя нищо да те нарани.

-          Не мога, но не искам да те губя. Приливът  идва, ще те видя ли утре вечер?

-          Не знам, ще се опитам да дойда.

И приливът отново ни раздели  - със свити сърца.

Аз не отидох на следващата вечер, нямах сили. На по-следващата също и така - цяла седмица. Събрах малко смелост,  притъпих малко болката  и отидох, защото исках да те видя и знаех, че ме чака.

-          Здравей, принцесо моя. Съжалявам, нямах сили.

-          Разбирам те - и мен много ме боли. Не  е така лесно да  реша. Рискувам да те загубя, нали?

Той я погледна , но не каза нищо, изстрадалото му лице говореше достатъчно, че с всеки изминал ден болката става все по-силна и скоро ще надвие любовта.

-          Искам да кажа, че те обичам и да протегна  към теб ръка, да те прегърна и да оставя  морето за гърба си.

-           Кажи го. Направи го . Моля те остани със мен . – и той подаде  своята ръка.

-          Не мога. Страх ме е да се променя.  Ще дойдеш утре пак, нали? – каза  тя със  стичащи се вече сълзи.

-          Koлкото повече те обичам и искам да бъда  с  теб, толкова повече те губя... Не знам. Може би – каза той , сдържащ едва своите сълзи.

Тя изчезна, а  той остана дълго да гледа хоризонта, облян в лунна светлина...

........................................................................................................................................................................