Не си играй с мен

                                                     Пролог

Тя беше чела много книги. Чувстваше се подготвена, ако някой ден попадне в ръцете на психопат, садист, луд човек. Да. Тя обичаше криминалните романи, представяше си героите. Влизаше в преживяванията им, все едно тя самата беше там. Чувстваше се подготвена и когато някакъв тийнейджър опита да я обере. Но тя успя, тя не му се даде лесно. Дори когато беше видяла уличен бой, тя без колебание бе извадила газовия си сълзотворен спрей и го бе използвала, за да го прекрати.

Но сега стоеше в апартамента си, с изписан ужас по лицето. Беше се чувствала подготвена, но когато видя мрачната сянка в стаята, целият ù кураж я бе напуснал, за да бъде заместен от отчаянието. В тъмнината се виждаше черен едър силует. Отразен от нощната улична лампа, до прозореца. Младото момиче едва го съзерца. Но знаеше, че той е там.

Кой можеше да е той?! Тя си спомни, добре бе заключила вратата. Той се бе промъкнал, като призрак, без шум и известие. Сега стоеше до леглото наблюдаваше я. Усети как по младото и нежно крехко тяло се плъзгат студени искри, минаващи по цялата ù същност. Потеше се. Някакъв смразяващ страх нахлу в сетивата ù.

- Кой сте вие? Какво искате? Нямам много пари! – с треперещ глас каза тя.

Но отговор не последва. Това неизвестие я докарваше до лудост. Цялото ù тяло се тресеше от ужас и страх. Влизаше в неизвестното, непознатото, невижданото, тя бе в смразяващия, изпепеляващия Ад. Беше позволила на паниката да я завладее изцяло. Искаше ù се да се моли, да крещи за пощада. Но в гърлото ù бе заседнала буца, а и тя знаеше, че молбите никога не помагат при хора като него! Усещаше… знаеше, че го познава. Нещо в сърцето ù го подсказваше. Беше жалко, че тя нямаше да доживее да разбере.

Не можеше да помръдне, да извика, закована от страх, тя потреперваше импулсивно в голямото си спално легло. Мракът поглъщаше душата ù. Тя се бе изгубила, някъде се преплитаха разумът и безсилието. Знаеше. Усещаше, че няма къде да бяга. Съзнанието ù все изчезваше, приковавайки я на леглото.

Силуетът се раздвижи, скъсявайки разстоянието помежду им. Тя рязко се изправи, усети прилива на адреналин, който се засили в нея. Грабна първия предмет, който фокусира. Но той предотврати замисъла ù, без дори да ù позволи да допусне надеждата в съзнанието си. Преди да се надява, че ще може да спаси живота си. Сякаш за един миг всичко спря. Усети тъп удар и падна на земята, но не я заболя. Не. Напротив, дори усети облекчение, спасение. Тогава видя очите му, смъртта бе изписана на тях. Да! Тя бе сигурна, че го познава. Силуетът изчезваше, тя не спираше да мисли за това, което предстоеше, то бе едва началото на един по-мащабен ужас. Малката светлинка в очите ù угасна, заедно с диханието ù.

Мрачният силует се взираше в голото младо женско тяло. Той още не беше приключил с нея. Не! Той едва сега започваше.