Глава 1
Навън валеше, като из ведро. Капките се стреляха като копия по земята. Карайки хората да усилят крачките си до дома. Където ще се приберат на топло и безопасно място, посрещнати от любим човек.
Вцепенена, несигурна, отчаяна, загледана във врящата кана кафе на котлона, Ния не помръдваше. Дори не чуваше шибането на дъжда по прозореца. Сякаш опитващ се да я разсее, макар безуспешно. След 10 мин., сторили ù се като цяла вечност, тя се изправи и изключи котлона. Още беше потресена от чутото, движеше се, мислеше, като насън, всичко ù се струваше като илюзия. Да. Някаква грешка, лоша шега, нещо неестествено, невъзможно. Трябва да има някаква грешка. Тя взе стоманения съд и си наля кафе в порцелановата чаша за чай. Отпи глътка и остави чашата на кухненската маса. Обиколи я и седна на мекия ъглов диван, покрит с вълнено одеяло на райета с пъстри и свежи цветове.
Беше го купила от разпродажба на фирма „Блайв”. Когато го бе видяла, не се бе усетила как вече го носеше към гарсониерата си. Ния трудно си бе намерила това жилище, и то на изгодна цена. Удовлетворена бе от постигнатото. Имаше антикварна книжарница в близост до центъра. Намираща се в един неизползваем гараж, за който още изплащаше. Имаше свой живот, сама си бе господарка. От седем години никой не ù се беше месил. Искаше да се установи в Пловдив и да започне на чисто. След като завърши висшето си образование, като психолог в Пловдивския университет, Ния отвори книжарницата си. Също така почасово работеше като секретарка при един добър за професията си адвокат. Никой не беше по-силен да я върне обратно в миналото ù… до днес! След седем години отсъствие ù се налагаше да посети родния си град, градът, в който е отраснала в мизерия и нищета. Налагаше се да се върне в Русе. Често разговаряше с втория си баща. Тя знаеше, че той я обича като собствено дете. След смъртта на баща си, когато бе едва на пет, той ù бе оставил доста тлъста сума в банковата ù сметка, които можеше да ползва едва когато стане пълнолетна. Две години по-късно майка ù се ожени повторно за Боби, но Ния го наричаше татко. Когато почти бе навършила 18, той си бе тръгнал от дома им, но никога не я изостави. Малко след него тя също напусна дома си, оставяйки майка си сама. Често се чуваха с Боби, за разлика от майка ù.
А сега вече бе късно - По дяволите!
Боби беше изключително разстроен и притеснен да ù съобщи, че майка ù се е самоубила.
Ния знаеше, че не му е било лесно, сълзи се стичаха по нежните ù крехки черти. Не бе възможно майка ù да се самоубие. Не и тя! Ния знаеше, че тя бе твърде против тези „подвизи”, както обичаше да ги нарича майка ù. За нея не бе нормално това, както и за Ния, но разследващите бяха на друго мнение. Макар да имаха основание за това. Последните години майка ù се бе пропила. Държеше се хладно и все по- рядко подържаха връзка. Всеки път майка ù я обвиняваше, че не я посещава. А Ния се оправдаваше ту с университета, ту с работата. Истината бе, че не желаеше и то от себичност. Боже! Как е могла да я остави сама, след като знаеше колко е самотна! Но самоубийство, това бе невъзможно. Никой не искаше да ù повярва. Трябваше да разбере сама, трябваше да узнае истината. Това я съсипваше, угризенията сякаш я изяждаха жива. Тя ù го дължеше, поне това можеше да направи. Само ако беше с нея, това нямаше да се случи. Щеше да се върне. Да! Щеше да го направи, след 7 г тя щеше да се завърне в Русе.
Ния стана от дивана и се запъти към телефона.
- Ало – дочу се симпатичен женски глас.
- Здравей, Лина, аз съм Ния.
- Да! Познах те. Как си?
- Не много добре…
- Какво се е случило? Плашиш ме!
- Майка ми, тя е мъртва! Мисля, че е убита, след два дена се връщам в Русе.
**********************************************************
Неспокоен, той крачеше из тясната стая, която притежаваше само един малък, невзрачен прозорец. По него ясно личеше, че не бе докоснат от месеци, дори и повече. Прахът и мръсотията, както и следите от умрели насекоми и паяжини, спускащи се като воали, доказваха това. Вътре имаше една малка квадратна масичка, а върху нея препълнен стъклен пепелник с фасове на цигарите „King”, една чешма и дюшек, предназначен за спане, както и два дървени стола, сложени небрежно из стаята.
За какви се мислеха те? За светици! Богини или нещо повече, нещо повече от него?
Ядна тръпка в гърлото му го накара да изругае.
Да, те се мислеха за повече от него, мислеха, че с лека ръка ще го захвърлят, като стара ненужна вещ. Че ще се отърват от него, но грешаха. Да! Грешаха, той щеше да им докаже това. Нали беше мъж! Ще си отмъсти. Край! Повече нямаше да е загубенякът, който отминават без уважение. Да! Той щеше да ги накара да го уважават и да му се подчинят.
Този път те щяха да страдат, те щяха да изпитат болезнената болка, те щяха да се молят!
Седна на единия дървен стол, усещайки силно напрежение в тялото си. Столът се поклащаше, но той дори не бе забелязал. Втренчил се бе в пепелника. Името, което му се плъзна в ума, го накара да се усмихне.
© Фанка Фанкова Todos los derechos reservados