Днес слънцето се роди отново. Денят някак се усмихва, сякаш се смее на падащите по улиците хора, моите ботуши не се хлъзгат. Заради една безумна мисъл тази сутрин си взех чадър. Представих си как скачам в розовото полукълбо и се пързалям по снега като с шейна – лудост сред облаци. Понякога си мечтая да имам тази „смелост” да отворя чадър когато не вали, да сложа слънчеви очила след залез, в първата тъмна минута, да си нося часовника обратно и да вървя безцелно по улиците и да се усмихвам на хората.
А днес хората се борят за нещо, дали някой знае за какво се бори... борят се за добро, за чие добро, за колко добро...
А аз мислих върху себе си:
- Имам вече четири започнати книги. Едва ли ще ги довърша, само ги сменям на нощното си шкафче (днес коя е наред?).
- Втора седмица бездействам на работа, някак типично чакам деня за заплата и си повтарям „от утре” (кое утре?).
- Не съм си купувала нова дреха от месец или два. Женското в мен се мята в нечовешки мъки (дръж се, малко остана!).
- Пак ...