Аз си тръгвам, понеже много ме боли. Терзая се. Очаквам, а в очите ми вали. Страдам и тръпна, а копнежи се преплитат в детските мечти. Аз си тръгвам, но сърцето вика "Остани! Почакай! Спри се! Аз на болката ще издържа. Разбито съм отново, но и на още разочарование мога да държа.''

И при тези думи заплака в мен душата. Крещеше сякаш с глас писклив. Изгубих я във онзи миг тогава, когато спрях да гоня теб и своите мечти.

Аз можех да си тръгна. Можех своето сърце да пощадя. И наранена, и студена, една любов в мен над всичко надделя. И пак съм тук, но вече съм различна. Аз не вярвам в нищо, и точно ти не ме питай ''Защо''... Недей, защото не знаеш колко сълзи проливам нощем на своята постеля. Угаснах като пламък, тъй дълго горял във душата. И тя като цигарен дим се изпари. Само прах е в мене. Живея със една огромна празнина. И всеки път, щом в огледалото посмея да се погледна, тя личи. Повяхва и мойта красота.

Можех да си тръгна, зная, но сърцето, което разби, ме спря. Макар разпръснато на милиони парчета, учудена видях как то твърди, че може още да те обича. Но следващия път, понеча ли да си тръгна, само твоите действия ще имат силата да ме спрат. Защото все завръщам се и премълчавам. Защото ти не знаеш как и колко силно ме боли. Не знаеш и как една душа предадена с усмивка на уста отвътре кърви ли, кърви.