След известно време Гао реши да се установи за постоянно в Тайван. Беше къде по-спокойно. И имаше шанс да постигне нещо. Нещо в младежкия дух го привличаше и той искаше да го усеща до края на живота си. Беше си намерил момиче, което щеше да го дари с дете. Най-важното за него. Посланията от Макао не закъсняха изобщо. Не бяха особено приятни, но не и напълно обезкуражаващи. В Тайван Гао беше осъзнал нещо съществено, времето нямаше край. Трябваше да не бърза, защото можеше да допусне грешка. Гао беше ходил в Япония при посещението си при своя стар приятел Тодака и беше забелязал, че гробовете на японците са като малки олтари. Това му беше направило впечатление. Сякаш човек можеше да се вмести и наистина да съществува в една микровселена според собствените си закони. Гао беше обигран. Бандата вече напрояваше към триста члена, които дори се занимаваха и с кражби на коли. Друг доходен бизнес, който Гао обичаше. Но той гледаше към Макао, за да прибере още малко. Нямаше представа, че Тодака беше станал мултимилиардер, защото счетоводството на Тодака беше много хитро скроено. Японецът беше осъзнал, че самото финансово могъщество можеше да се постигне на малки крачки и определено беше пред Гао - въпреки че китаецът разполагаше с невероятен бизнес усет и огромни контакти. В Тайван Гао реши наистина да стане суперсила, но все още нямаше никакво намерение да се отказва от самото казино в Макао, където все още държеше приблизително пет процента. С парите, които му дължаха, той можеше да финансира своята структура по-щедро и да разшири личното си влияние върху Малайзия и Индонезия, които бяха огромни. Оттук насетне резултатите нямаше да закъснеят.
Тао беше станал бригадир точно според обещанието на Гао Минг, но само за да бъде следен невероятно изкъсо без да го усеща. Да, Тао осъзнаваше, че Гао нямаше да го остави просто така, но в крайна сметка фактите си бяха факти.
Тао отговаряше не само за избирането на локации за комарджиите, но и за застраховането на автомобилите. Скоро щеше да го вмъкне и във фалшивата валута и недвижимостите. Но Гао не бързаше да дава на протежето си пълната власт веднага. Един от известните босове на Якудза беше казал на времето, че ако за теб работят наистина способни и инициатив хора, е глупаво да ги стъпкваш. И Гао споделяше философията на своя японски колега. И все пак Тао можеше да стане заплаха някой ден.
След като посети Макао Гао Минг се убеди окончателно, че много промени бяха настъпили. Някои осезаеми, а други - не.
Другите акционери се опитваха да изтеглят контрола от ръцете на Гао. И не, не беше Тодака - въпреки отколешната вражда между китайци и японци. Тодака нямаше пряк интерес, нямаше и непряк. Той имаше предостатъчно врагове в Япония, за да си създава такива и в Китай. Просто някои искаха да отнемат онова, което се полагаше на Гао по право. Той нареди на тайванската си бригада, по-точно на малка част от нея, да заловят част от акционерите с по-малки мажоритарни дялове и просто да ги спукат от бой. Момчетата бяха млади и кръвта им кипеше. Колкото и да беше разумен, Гао трябваше да действа твърдо. Въоръжени с метални тръби и брутални бухалки, навити с бинтове, за да не личат ударите от тях, те щурмуваха конферентната зала. Разбира се, камерите бяха изключени. Гао беше наредил да няма убийства, но да им дадат ясно да разберат, че са сбъркали. Момчетата разбраха това добре. Премазаха пръстите на един от акционерите, а на друг счупиха коляното. Други бяха бити със конферентните кожени столове, които бяха ужасно тежки, докато загубят съзнание. Заливаха ги с вода и ги почваха отново. Да, Гао щеше да покрие сериозната сума по ремонта на залата, ако тези нещастници спряха с номерата си и просто му платяха дължимото, което възлизаше на около тридесет и пет милиона годишно. Тези пари му трябваха. Пипалата на Тодака едва ли щяха да стигнат до Тайван, да не говорим за Малайзия, Индонезия и Филипините. А Гао мислеше да направи и една-две малки бригади дори и в далечна Австралия. Там имаше също добри възможности за развитие.
- Господин Гао Минг, поразен съм от изключителния Ви замах - каза съвсем искрено Тао. - След този урок онези няма дори да бутнат бонбоните във фруктиерата за плодове. Как само ги наказахте.
- Трябва да си поне три стъпки пред останалите иначе ще те изядат - отвърна му Гао с много премерен тон. - Това е реалността. Но ти се учиш много, много бързо, партньоре.
Гао осъзна, че малкият беше прав. Онези вече знаеха какво ги очакваше при повторно нарушение. Гао беше намекнал чрез момчетата, че ще ги нарежат с мексиканско мачете и ще ги сварят на курбан чорба. Такава той беше ял при едно от посещенията си в далечна Турция. Онези осъзнаха, че Гао беше невероятен лидер и склониха глави. Дори обещаха да му плащат данък спокойствие. Гао отхвърли предложението им с проява на невероятно уважение, но постави сериозно условие - ако излезеше възможност за нов бизнес, дори и нищожен, първо той щеше да влезе в него, а останалите нямаше право да протягат ръка и да се опитват да го завземат. Тогава те разбраха, че е свършено и той беше победил.
Гао не се интересуваше от парите. Имаше предостатъчно. Поне около тридесет милиона в брой след като се беше разплатил с всички - трябваха му още толкова и никой нямаше да спре неумолимата му експанзия. Мислеше дори да придобие влияние и по самото африканско крайбрежие и щеше един път завинаги да стане господар на престъпния свят.
Възможностите за бизнес в Африка бяха невероятни и неизброими - но той искаше да прави основно плантации с марихуана и да добива редки и много ценни метали, които да продава на черния пазар. Гао беше хитър и много опитен и знаеше, че почти никой от престъпния свят не разполагаше с неговия начин на мислене и огромния му размах на действие.
Бокузо усещаше, че се нуждаеше от реален заместник на Яшимара, чието семе щеше да даде резултат доста по-късно. Той се спря върху Кеничи Ямамото - първо беше от стар самурайски род, от който все пак трябваше да беше останала някаква доблест и второ Ямамото беше невероятен в изпълнението на задачите. Това копеле беше израстнало на улицата, но някак се беше самообразовало. Използвайки влиятелни покровители сред мафиотите беше придобил реално формално образование, беше учил десет пъти повече от останалите и макар да беше тръгнал по-късно на училище и беше загубил някоя и друга година, завърши с отличие университета в Киото със специалност Счетоводство и данъчен контрол. Впоследствие завърши и някаква втора специалност към университета в Нагоя, свързана с управление на бизнес структури и минимизиране на бизнес рисковете. Копелето беше адски умно и обичаше да реже ръцете на провинилите се. Смяташе, че така ще го запомнят и ще виждат лицето му дори и в самия Ад. Откъдето и да минеше, сееше само смърт и разрушение. И никой дори и не си помисляше да не плаща или пък да го кара да се връща повторно, за да им обясни, за какво точно го бяха пратили. Иначе Кеничи не беше садист или безмилостен маниак, а просто следваше Пътя, както и всички останали.
Японската представа за Ада беше странна и особена - докато на Запад се говореше за врящи казани, където измъчените и отчаяни грешници крещяха неистово в отвъдното, японците смятаха Ада за нещо по-различно. В японския будизъм смятаха Джигоку за онова място, където се измъчваха умрелите от безмилостния лорд Емма-о. Това си беше истинското място на страданието, където всеки получаваше онова, което заслужаваше, а самият Ад беше разделен на цели осем кръга - кой от кой по-гадни и мъчителни. И все пак в шинтоистките представи - в Ада нямаше нито мъчение, нито огньове. Тодака все пак предпочиташе да вярва на тази версия, която отговаряше просто на личното му мнение, че Адът беше просто място, откъдето трябваше да преминеш, докато вървиш по своя Път. Подчинените му доста скоро също се привързаха към това разбиране. То някак си беше къде-къде по-практично за кървавия бизнес, в който бяха замесени.
Всяка от жените, които бяха заставени да бъдат оплодени, щеше да получи солидно обезщетение и освен това репутацията й в организацията щеше да нарастне - като това отваряше пред нея много възможности за развитие. Най-простата от която беше просто да оглави свое собствено семейство. Тодака беше помислил и въпреки че Якудза традиционно влагаше парите си в строителство, защото го смяташе кажи-речи за вечен бизнес, не желаеше да намесва китайците в Япония. От Гао Минг почти нямаше и следа и дори Тодака го беше позабравил, но знаеше, че стария хитрец рано или късно щеше да изскочи отнякъде. Разбира се, той чу за мелето в казиното от много добре платени частни шпиони, но никой от тях не познаваше Гао. А момчетата от бригадата му пазеха тайна. Тодака не беше вчерашен - допусна, че е някой от сериозните играчи и освен Гао и още един-двама-трима, други нямаше как да се осмелят да извършат подобно нещо, за да си възвърнат изгубеното доверие. Ударите на Тодака бяха уникални, но китаецът го превъзхождаше с класи по отношение на това да прави от нищо нещо. Просто беше дарен от небето. Гао Минг осъзнаваше, че развитието на престъпленията в Китай само ще насъскват другите срещу него и рано или късно някой щеше да го заколи или просто да го застреля. В Тайван такава опасност нямаше. А ако успееше да докопа позиции в Малайзия, Индонезия, Филипините, по африканския бряг и Австралия, можеше и да позабави малко топката.
© Атанас Маринов Todos los derechos reservados