Бокузо се надяваше чрез Ямамото да успее да си осигури продължение на рода. Момичето беше подписало специален документ под директното му поръчение, че се отказва от каквито и да било родителски права върху рожбата си. Звучеше изключително жестоко, но в крайна сметка животът си беше брутален и това си беше самата истина. Колкото и лошо да звучеше, Бокузо беше усетил, че съдбата го беше сграбчила с железни клещи. Спомни си окървавеното лице на Яшимара, не можеше да забрави и бруталността, с която самият неизвестен нападател беше извършил покушението. Досещаше се, че някой беше прибрал гениталиите му в желание да използва семето му за разплод. Най-вероятно Тодака беше достатъчно предвидлив и опитен в това отношение обаче имаше нещо, което изобщо не се връзваше - как самият Кеничи се беше съгласил и не беше възроптал. На база на какво се беше случило всичко това? Къде беше първопричината за тази бруталност? И най-важното какво знаеше самият той за Кеничи. Опита се да попрехвърли спомените си внимателно - имаше интересни сведения. Кеничи беше майстор по бойни изкуства. Оправяше се в бизнеса. Беше взел улицата под контрол, но Бокузо усещаше нещо извънредно ясно и сериозно - сякаш нещо не беше както трябва. Сякаш никога не беше било. Всичко беше объркано и брутално страшно. Някъде там Бокузо се почувства сам. Догади му се, че трябваше да използва тези мръсни прийоми, за да осигури собственото си наследство. Яшимара започваше да му липсва. Тодака беше стар, но можеше да живее и до сто години - за онзи свят ред нямаше. А Бокузо се почувства адски изоставен. И напълно, напълно сам. Толкова сам, колкото беше просто невъзможно да се опише. Нямаше време да се самосъжалява или просто да си губи времето. Но все пак хвърли поглед наоколо. Всичко беше потънало в мрак, а неоновите светлини на Токио се виждаха някъде много, много далеч. Толкова далеч, колкото се струваше всичко в душата на Бокузо, че можеше изобщо да бъде.

Кеничи Ямамото се прибра вкъщи и взе душ. Щеше да спи само два-три часа, а не беше спал кажи-речи от две седмици. Усещаше, че е обречен. Усещаше, че дори парите на Тодака бяха безсмислени. Този свят се управляваше чисто и просто от дявола. То си беше и очевидно. Кеничи обърна една малка водка. Нямаше да пие повече. Сякаш в изтерзаното му съзнание проблесна смътно един образ. Образът на неговото детство. Някакъв пансион, в който той беше прекарал три години преди да се пръждоса. След това беше живял за кратко на улицата и беше научил всичките й номера. Цели две години. И благодарение на влиятелните си покровители се беше завърнал към живота. Живота... Да, живота...

Кеничи легна и заспа и точно тогава видя над себе си един гигантски демон - толкова голям, че можеше да го глътне като бонбон. Демонът учтиво се наведе и просто му каза:

- Запомни, Кеничи, това не е детска приказка. Изпълнявайки заповедите на своите господари, ти сам губиш душата си и слизаш малко по малко в Ада. Но по-страшното е друго, Кеничи. По-страшното, онова, от което бягаш - истинският ужас - това е истинската същност на хората изобщо. Помисли над думите ми, все още имаш шанс за спасение.

Кеничи се събуди. Беше точно 3:15. Реши да поспи още малко.

Тогава видя себе си. Точно такъв, какъвто беше като малко момче. Изглеждаше не уплашен, но твърде самоуверен. Сякаш улицата беше целият му свят. И светът беше пълен с възможности. Картината започна бавно да се променя и той усети зъбите на демона почти до гърлото си. Кеничи грабна ножа си насън и го заби точно там, където смяташе, че беше това изчадие. И за късмет, сякаш хватката му се отпусна. И това сякаш беше някакво облекчение от страна на Кеничи. Опипа гърлото си и отиде до огледалото. Имаше слаби белези. Явно все пак тази твар се беше опитала да го убие.

Кеничи осъзна ясно, че всичко бавно се насочваше към него самия. Трябваше да плати дълговете си. Да освободи душата си от оковите на менталното робство. Да прекрати това болезнено страдание и най-просто казано да намери покой. Коя ли беше жената, която носеше семето му? Която щеше да роди още едно пъклено изчадие като самия него!

Кеничи реши да телефонира на самия Тодака. Беше смахнато и дори малко нелогично. Никой от подчинените не търсеше главния шеф току-така. Но информацията му беше ценна.

Тодака го изслуша внимателно. Чу и онова, което му каза за демона. И се замисли ужасно много. О, може би Кеничи беше достатъчно знаещ и вършеше работата си отлично, но Бокузо явно беше сметнал добре - Кеничи трябваше да си отиде.

И Тодака прати наемни убийци по дирите му. След два дни тялото му беше студено като лед. Подобно на онази страшна приказка за Юки-онна - Ледената кралица на смъртта, богинята, която безжалостно погубваше рибарите. Да, страшно беше дори и да се помисли, но Тодака знаеше, че постъпва правилно. Кеничи беше допринесъл огромни ползи за Якудза и дори беше спасил може би веднъж живота на Тодака при някакъв опит за покушение, който така и не беше успял. Но той просто се беше изчерпил. Тодака все пак поръча за изпратят цветя на погребението му. Все пак формалната учтивост го изискваше.

Облегна се по гръб и се замисли. Явно скоро всичко щеше да си дойде на мястото - мегакорпорацията беше започнала да прави истинските вътрешни чистки, а самият Хироюки искаше толкова много едно. Духът му да намери покой. Тодака утихна като дете. Юки вече беше родила. Малкият растеше ден след ден. Това беше поуспокоило душата на Тодака - беше направил поне едно положително нещо в живота си. Беше създал живот!

Юки се усмихваше и се радваше за малкия. Щеше да стане славно момче някой ден.

Тодака се сети. Може би беше най-умно някак да се разкара от цялата тази игра. Да бъдеш бос на Якудза си беше не просто опасно, но и абсолютно неблагодарно - е, имаше повече пари, носеше скъпи и интересни костюми, имаше и реална и явна власт. Беше купил и хора в самото правителство. Това все пак означаваше нещо. Но колко бързо си заминаха Яшимара, Кеничи, а и бившите шефове на клановете, убити по негово разпореждане. Оставаха само той, Гао Минг и Хироюки. Е и Бокузо. Но все пак не се знаеше какво точно щеше да се случи. Играта на котка и мишка обещаваше да бъде брутална. Тодака беше изтеглил отдавна токените си и ги притежаваше лично. И все пак знаеше, че скоро ще започне финалната права от съзтезанието.

- Е, все пак животът ми мина - опита се да се обнадежди Тодака. - Цели четиридесет и пет години служба на мафията.

Вече наближаваше седемдесетте. Трябваше да се погрижи за последните си неща преди да...

- Но пък толкова различни бяха всички тези години. Пълни с полезна дейност. Аз вярвах, че успявам. Исках това и за други. Ние бяхме като едно. Едно огромно семейство. Но от друга страна пазех кожата си. Та нима и Хироюки не правеше същото? Той ясно беше заявил това при нашата договорка - опита се да се убеди окончателно той.

Не, нямаше да се предава. Нямаше да се отказва да живее... Нямаше да плюе в лицето си като някой посредствен идиот. Миг на невнимание и главата на Кеничи беше хвръкнала. Той не искаше подобен безславен край за себе си. Но в душата си усещаше нещо страшно важно.

Кеничи беше уловил момента, беше живял добре. Беше управлявал улицата. За кратко. Но животът му беше преизпълнен с интензивни приключения. Беше осъществявал и някои по-рутинни сделки в чужбина, както Тао беше изпълнявал същите вместо Гао Минг. И все пак беше погребан като истински Якудза.

Тодака осъзна, че онова, което Кеничи му беше говорил за демоните може би беше напълно вярно и сякаш му стана болно. Толкова години беше живял в заблуда. Толкова години от живота му бяха преминали в безсмислено катерене в стълбицата на организацията. Та нима Хироюки не беше същият като него? За какво живееха? Яшимара - еталонът за мъж, беше погубен безвъзвратно. Безмилостно. Тодака се беше зарекъл да открие убиеца, но засега удряше на камък.

Тодака запя тъжна песен:

- Омае уо моу шиндеру. Омае уо моу шиндеру.

В превод от японски това означаваше буквално "Ти си вече мъртъв."

Тодака реши да не търси Бокузо поне известно време. Ако му съобщеше веднага за кончината на Кеничи нещата ставаха твърде очевидни. Иначе Бокузо нямаше да има реални основания да обвинява своя шеф. Все пак думата на оябун беше закон. И в историята на Якудза кажи-речи не беше имало много примери за нарушаването й.

Бокузо не беше глупак и се досещаше каква беше причината за липсата на контакт от страна на собствения му шеф. Но в Япония имаше особено разбиране за комуникацията. Трябваше да се спазва йерархията. Да, определено трябваше да се спазва. Тъжното беше, че Бокузо беше като в капан - очакващ във всеки един момент шефът му просто да се отърве от него. Пък и на практика защо ли и да го държи след като знаеше толкова много?

Беше все още в апартамента си и не беше излизал от няколко дни. Тодака беше решил да му даде малко време за възстановяване. Допускаше, че щеше да му бъде трудно да намери нов заместник, но това влизаше в задълженията му все пак.

Тогава Хироюки се обади на Кеничи:

- Аз съм Хироюки Санада - изпълнителен директор на така наречената Мегакорпорация. Може би искате да узнаете нещо, за което само аз мога да Ви помогна. Помислете си. Давам Ви време до утре сутринта. След това може да считате, че предложението ми ще бъде невалидно. И никога не съм Ви търсил.

Бокузо внимателно реши да обмисли офертата му. Не беше толкова зле. Имаше някои плюсове. Зависеше наистина много как щеше да си изиграе картите. Защото от това зависеше животът му. Той си наля още едно. За кураж.

Хироюки покани Бокузо в една от най-забутаните стаи в собствения си пентхаус - беше се погрижил никой да не ги безпокои и самият Бокузо да се поуспокои:

- Аз поръчах Яшимара.

Бокузо остана леко изненадан, но дори и това признание не беше напълно неочаквано. Какво пък? Беше възможно и още как! Вписваше се в картинката. Хироюки имаше причина да убие Яшимара, но защо беше оставил него жив? Защо?

- Още от началото Вие бяхте част от един сериозен проект. Вие двамата с Яшимара. Той беше уникален наистина. Но и ти се справи блестящо.

Бокузо се беше превърнал целият в слух.

- Проблемът е, че толкова много позиции се преразпределят и толкова много неща се променят. Самият спомен за това ме изпълва с мъка. Но животът не е за слабите. А Яшимара беше неподготвен за тази атака - продължи Хироюки.

- Защо съм жив? - осмели се да попита той.

- Единствената причина за това е, че наистина се нуждая от услугите ти, приятелю - наблегна Хироюки. - Това не е малко. Искат да ме убият. А войната за токените вече е започнала. Учудвам се, че Тодака не знае. Но съм сигурен, че е взел мерки за себе си. Той е старо куче.

Бокузо се замисли. Да предаде Тодака след всичко преживяно и след всичко, което му дължеше, нямаше да бъде много учтиво - дори никак. От друга страна - Хироюки беше ликвидирал Яшимара, който беше следвал стриктно заръките му. Може би Хироюки искаше да остане единственият властелин - на върха на най-мощната структура.

- Не е това, което си мислиш. Яшимара беше предател - каза му Хироюки.

- Откъде знаете? - попита го Бокузо.

- Детектив Юшима има много, ама много дълги уши и очи, които все още виждат - обърна се към него Хироюки. - Може би спаси живота ми. А сега аз очаквам от теб да направиш същото.

Бокузо разбра, че Хироюки не лъжеше. Но как можеше да очисти Тодака? Той вече беше станал почти недосегаем. Дори и Хироюки не можеше да го достигне с лека ръка.

В отсъствието на Гао Минг, което беше продължило с години, Тодака беше натрупвал богатства, които беше умножавал жестоко и неотклонно. Сега притежаваше поне двадесет милиарда долара в брой. Никой гангстер в Япония не беше притежавал толкова като лични средства. А токените му бяха просто застраховка.

Странно, но Бокузо лесно протегна ръката си към Хироюки. А Хироюки я стисна още по-лесно. Значи беше решено.