– Направи още една серия клекове, след което ще починем. – каза Сам.
Самият той висеше с надолу главата от лоста, окачен под тавана. Щом видя, че тя започва да изпълнява, продължи с набиранията.
През последните няколко дни двамата се върнаха към рутината си. Ставаха, закусваха, след което прекарваха два часа в тренировка, преди да се заемат с останалия свят. Първият ден, след като Чарли ги беше изхвърлил от стаята си, за да се облече сам и „без публика“, тримата се бяха отправили към апартамента на Елизабет. Бяха оставили почти неподвижния Гириш сам и когато Лизи най-сетне се сети за него, първо лицето й побеля от притеснение, после почервеня от срам, а накрая отново пребледня. Сам бе убеден, че тя очаква да го намерят полужив, но когато стигнаха там, Главният жрец не ги чакаше умрял от глад, жажда и може би жега. Леглото беше празно и оправено, а всичко в малкия апартамент беше подредено и изчистено. Единственото нещо, което не беше на мястото си, бе писмото, което стоеше на масата и прикова погледа и на тримата. След като се убедиха, че не е капан, не е омагьосано и не е поръсено с отрова, го отвориха, за да видят почерка на далшира, който в няколко стегнати изречения ги уведомяваше, че пратката е преместена на по-подходящо за съхранение място. Сам щеше да се изсмее на абсурдността на бележката, ако всъщност не беше благодарен, че поне този проблем вече не лежи на рамената му.
През следващите два дни успя почти напълно да оправи документите с адвокатите, като преразпредели по-голямата част от притежанията на Ираж, запазвайки за себе си достатъчно, за да поддържа илюзията за империя. Сега оставаше да измисли какво да прави с най-голямото си притеснение – как да се измъкне от заповедта? И дали беше разумно да се връща всяка вечер тук и да прекарва нощта с Елизабет, при положение, че вещицата можеше да загуби търпение всеки момент и просто да му заповяда да я доведе веднага. Щеше ли да успее да направи нещо? Лизи щеше ли да успее да го спре? Усети как му причернява и това нямаше нищо общо с факта, че последният половин час висеше основно с надолу главата. Причерня му, защото знаеше много добре, че лудата му жена ще види това като възможност да се добере до Малора и щеше да тръгне доброволно. Сам изръмжа тихо и се набра още няколко пъти, сякаш усилието щеше магически да реши проблема му. Или пък някак щеше да го накара да спре да мисли за това, че след броени часове започваше церемонията на имперското погребение, на която и Елизабет искаше да присъства. Щеше да е сред тълпата, практически невидима, но вещицата беше демон. Бе прекарал последните няколко дни в опити да разубеди жена си, но тя настояваше, че трябва да е там в случай, че Малора се опита да организира друго нападение и животът на Рамая отново е в опасност. Той се опита да изтъкне, че Чарли също ще е подходящ телохранител, но тя не искаше и да чуе – особено когато мошеникът все още се възстановяваше.
Ако нещо й се случеше…
От черните му мисли го измъкна Елизабет, която с пуфтене направи последният клек от серията и се изправи, тръгвайки към дивана. Това беше знак за Сам да спре да се прави на прилеп.
– Добре се справяш. – каза й и й подаде вода с няколко резенчета плод от кактус в нея. – Почти си си върнала формата.
– Каква форма? – изпуфтя тя и отпи голяма глътка от чашата. – Никога не съм имала форма.
– Винаги си имала страхотни форми, каллис. – усмихна й се Сам, плъзгайки бавно поглед по нея, сякаш тялото й не беше покрито с дрехи. – А съвсем скоро ще бъдеш и достатъчно добра, за да правиш и на живо всичко, което можеш в съня.
Елизабет го изгледа скептично. Вярно беше, че се чувстваше по-силна и успяваше да направи повече повторения, но все още бе доста далеч от чиято и да е идея за атлетично тяло.
– Искам ли да знам какво е „съвсем скоро“ за някой, който е на няколко столетия?
– Съвсем скоро си е съвсем скоро. – отговори й философски Сам.
– Аха. Сега всичко ми се изяс…
Плясък на криле оповести пристигането на Франк. Птицата влетя през прозореца, направи кръгче на стаята и накрая се насочи към Елизабет. Нещо тупна в скута й, когато гарванът прелетя над нея. Тя сведе поглед към подаръка и изпищя задавено, разпервайки ръце встрани. Франк го прие за покана, кацна на ръката й и завря човка в чашата й с вода.
– Сам Казра, какво, нечистите да те вземат, правиш? – изсъска, без да отделя поглед от джирда в скута си.
– Нося ти съобщение. – каза й и кимна към малкото парче хартия, което се подаваше от контейнерчето, закрепено за гърба на джирда.
При това тя вдигна поглед към него.
– От Захир?
– Надявам се. – иначе всички яко щяха да загазят.
Елизабет въздъхна примирено. С върховете на пръстите си отвори тапата на контейнерчето и издърпа бележката, като потрепваше всеки път, когато джирдът шавнеше. Разгъна хартията и се зачете.
– От Захир е. – каза на Сам.
Той не бързаше да се успокои. Това, че лечителят им бе отговорил, не значеше нищо.
– Какво казва? – попита напрегнато.
– Ти не си гледал какво е писал? – попита Лизи любопитно.
– Предполагам, че съм гледал как пише, но не и какво. – отговори й Сам, давайки си сметка, че никога на никого не беше обяснявал как работи това негово разделяне на части. – Фрагментът от мен, който е в джирда, знае какво се е случило, но докато не се свържа с него или той не се прибере в мен, нямам достъп до новата информация, както и той не знае какво се е случило с мен, след като сме се разделили.
– Тоест се превръща в самостоятелна част? Има ли същите спомени като теб? Същия характер?
– Да. – потвърди й Сам и се ухили. – Не си ли личи по Франк?
– Честно казано, не намирам голяма разлика и когато е просто Франк. – отвърна тя и се оплези на кривата му физиономия. – Колкото до бележката… Мога само да ти кажа, че всичко е наред.
Сам скри скептицизма си. Трудно можеше да повярва, че всичко е минало гладко, когато Малора бе замесена. Естествено, можеше да се свърже с фрагмента от себе си в джирда, за да разбере какво е чул и видял, но така рискуваше сам да научи за плановете й и евентуално да я предаде, ако вещицата зададеше правилния въпрос.
– И не ти изглежда, сякаш е написана от някой пиян или дрогиран? – попита.
– Иска да измъкнем Фатима. – отвърна Лизи и го погледна замислено. – Онези под нейно влияние мислят ли изобщо за някой друг?
– Не.
– Значи би трябвало да е в час, нали? – попита, но не дочака отговор, като предложи великодушно. – Ако искаш, се свържи с частта в джирда. – при това изгледа животинчето със смес от страх и съжаление. – Само… само нека не е върху мен, когато умре.
– Той няма да умре, амара. – усмихна й се Сам, а в същото време се пресегна и взе животинката в ръка. – Това е джирда от храма, който ти носеше бележките в час. Съвсем жив е и ще продължи да си живее доста повече от всеки нормален джирд.
– Това е… интересна новина. – помисли си Лизи, разкъсана между идеята за безсмъртна мишка и някакво странно облекчение.
Вниманието на Сам се беше насочило към частта от него, която беше в джирда. За миг се свърза с нея и спомените прелетяха между тях. Секунди – толкова му отне да разбере какво се е случило и да потвърди, че Захир е бил с всичкия си, колкото и невероятно да звучеше предвид факта, че беше обикновен човек. Имаше надежда, но нямаше да й позволи да се разпалва твърде ярко. Вместо това пусна животинката на земята и погледна към жена си.
– Не звучиш много щастлива. – отбеляза Сам.
– Това е защото съм средно щастлива.
Той й се усмихна криво и седна до нея на дивана.
– Ако се притесняваш за Франк, то той е с няколко години по-голям от теб и по всяка вероятност поне още няколко десетилетия ще има да ти носи странни подаръци.
Елизабет повдигна учудено вежди и погледна към гарвана, който се беше преместил на облегалката на стола и редеше перата си.
– Регенерацията ти подмладява?
– По-скоро не му дава да остарее. – каза й замислено, а погледа му се насочи към птицата. – Пораснал е малко от времето, когато го намерих, но не с повече от година.
– И с хората ли работи така?
Сам остана вгледан в лицето й за няколко мига, търсейки следи от страх или погнуса, но след като не видя нищо, освен любопитство, продължи малко по-спокойно:
– С хората е малко по-трудно. Фрагмент може да ги съхрани донякъде, но не за дълго. Трябва да вложа по-голяма част от себе си, за да ги запазя. Например с Ираж не оставах толкова продължително, че да му се отрази по-дълготрайно, докато това тяло – и той посочи себе си. – може да остане такова или пък да остарее, стига да реша.
Елизабет се усмихна леко. Той й бе обещал да стори точно това, за да остарее заедно с нея.
– Ти харесваш това тяло. Най-добре го запази.
– Харесвам го, защото ти го харесваш, каллис.
Тя повдигна вежди.
– Предпочиташ ли да си в друго?
– Това бях избрал за себе си. – реши да й обясни. – Но ако ме беше харесала в друго – щях да предпочитам него.
Лизи задържа погледа си върху него. Не й се нравеше, че продължава да иска да й угажда по такъв начин. Предполагаше обаче, че поне има някакъв прогрес – преди щеше да й каже, че може да бъде какъвто тя поиска. Въздъхна тихо и се протегна да го целуне.
– В каквото и да бъдеш, ще те обичам, каллас. – каза му и се усмихна леко. – Може да ми трябва малко време да свикна с друго лице, но в крайна сметка само то ще се е променило. Ти ще си бъдеш все същия шемет.
Сам се поддаде на нуждата да я целуне. Устните му покриха нейните и за няколко мига не съществуваше нищо друго освен нея. Когато се отдръпна, светът се върна рязко на фокус, карайки го да усеща липсата й като физическа болка, нищо, че тя стоеше само на един дъх разстояние от него. Да не я докосва се беше превърнало в едно от най-трудните неща за него, особено когато му кажеше нещо такова. Съмняваше го тя да знае колко много значи уверението й за него.
– И аз винаги ще те обичам, каллис. – отговори й, преди да й се усмихне криво и да попита: – И как така съм шемет?
– Как не си шемет? – върна му и посочи джирда, който подскачаше покрай краката му. – Или забрави, че ме бомбардира с мишка?
– Това си беше изцяло решение на Франк. Не съм виновен, че гаргата те харесва и иска да ти подарява неща.
– А, да бе! Все едно той просто така е решил да грабне точно твоя джирд. – Лизи го бутна леко по крака. – Не обвинявай пилето.
– Щеше да отнеме поне ден на джирда да изтърчи от замъка до тук. Франк прелетя разстоянието за минути. – оправда се Сам.
– Да, и след това го накара да пусне мишката в мен. – избуча тя и се пресегна зад себе си, за да погали гарвана. – А сега имаш наглостта да го обвиняваш.
– Май започвам да ревнувам от птица. – каза потресено Сам и присви очи срещу жена си. – Харесваш ли го повече от мен, шейа?
– Той не ме кара да правя по пет повторения лицеви упори. – отвърна Лизи и му се ухили. – Това си е голямо предимство.
– От утре ще правиш по четири.
– Късно. – въздъхна тежко тя. – Днес вече ме кара да правя пет.
– Щом така и така е късно, тогава от утре ще си на шест. – а на навъсеният й поглед, отговори: – Нали искаше форма? Помагам ти да получиш желаното, шейа.
– Безформена ли ме наричаш, Казра? – намръщи му се дори повече тя. – Искаш ли да премислиш, преди да откриеш, че все пак си смъртен?
– Само преди няма и половин час ти казах, че си перфектна, шейа. – заяви й Сам. – От тогава до сега се е променило само това, че си го забравила, затова ще ти го напомня – перфектна си.
Елизабет присви очи срещу него, преди да изсумти и да продължи да гали Франк, който бе започнал да ги гледа с интерес.
– Имаш късмет, че съм суетна, само това ще ти кажа.
– И умна. – добави услужливо.
– Достатъчно, за да знам кога започваш да се подмазваш. – изгледа го криво тя, преди да го целуне звучно и да се изправи. – Ще ида да се изкъпя и да се приготвя.
Сам я проследи с поглед как се отдалечава, а после тръгна след нея. Може и да бе малко по-досаден от обикновено, но страхът, че може да я загуби, го изнервяше. Лизи трябваше да го осъзнава, защото в банята го дръпна под душа с нея и просто го прегърна. Той обви ръце около нея и я притисна силно към себе си. Останаха така дълго време. Мисълта да я задържи тук цял ден го изкушаваше, но в крайна сметка я пусна и двамата се изкъпаха.
Сам обуваше панталона си и наблюдаваше как жена му, увита в хавлия, разресва косата си пред огледалото. Имаше по-малко от два часа до началото на церемонията и настроението му се влошаваше с всяка изминала минута.
– Все още смятам, че е прекалено рисковано да ходиш, амара. Всички ще са там.
Елизабет го погледна в огледалото.
– Именно – всички ще са там. – каза му, повтаряйки довода си сигурно за десети път, откакто му бе казала, че иска да иде. – Целият Ан Налат.
– Ще те видят. – изтъкна й също за пореден път Сам.
– И няма да ме разпознаят, защото ще съм си покрила косата и лицето.
Сам изръмжа тихо, знаейки че битката беше загубена още първите пъти, когато я води. Сега по-скоро я подхващаше с последна надежда, че може все пак да се случи и чудо.
– Не ми харесва да си там. – каза й за стотен път. Не можеше да спре усещането, че отива в добре подготвен капан. – Всичко може да се обърка, а аз не мога да съм до теб.
– Не до мен. – съгласи се Лизи. За щастие, бяха обсъждали и това достатъчно пъти, така че недоволството й, че трябва да се крият от Велахе вече почти не се чуваше в тона й. Остави четката и отиде до гардероба. – Но ще бъдеш наблизо. Тя няма какво да иска от теб в момента и днес е ден на траур, така че нищо не работи.
– Знам. – Сам отиде до нея, прегърна я и зарови лице в косата й, изръмжавайки:– Не ми харесва да си сред толкова хора. Пред погледа й. Не ми харесва, че се излагаш на опасност. И определено не ми харесва, че не мога да направя нищо, за да те защитя, освен да съм там. – целуна я по главата. – Трябваше ли да си толкова упорита и отговорна, шейа?
Лизи се обърна в ръцете му и погали бузата му с лека усмивка. Можеше само да си представи какво му коства да се съгласи на това. Сам беше виждал какво прави Велахе с онези, които не харесва, така че знаеше в детайли какво я очаква, ако някак научи, че е под носа й. Ако не беше Рамая, Елизабет нямаше да отиде на площада. Но приятелката й имаше нужда от нея и макар да нямаше как да бъде до нея и да държи ръката й, можеше поне да бъде наблизо – така че тя да я усети и да знае, че не е сама.
– Само не мога да разбера дали ме хвалиш, или се оплакваш. – опита се да се пошегува, за да прогони тревогата от погледа му.
– И двете. – заяви й твърдо.
Елизабет го прегърна.
– Ти си ме избра такава. – каза му без грам съчувствие. – Пък и е малко късно да се оплакваш. Разменихме си гривните и всичко останало.
– Това даже ми дава право да се оплаквам повече и по-гласно, защото вече си моя и няма да ми избягаш. – изтъкна й Сам.
Открадна си още една целувка, просто защото да я държи в ръцете си и да я усеща до себе си успяваше да разхлаби стегнатия възел, който се беше образувал в гърдите му. Истината беше, че с всеки изминал ден все повече започваше да се побърква, понеже не можеше да измисли как да заобиколи поръчката на Малора, а колкото повече време минаваше, толкова по-голям беше шанса да го накара да я заведе. Може би трябваше да говори с Чарли и да задействат резервния вариант. Но не днес. Днес вещицата щеше да е Валехе и да страда за загубата на императора и дъщерите му, както и за чичо си. Следващите няколко дни бяха в безопасност. И точно затова се насили да пусне жена си и да й каже:
– Обличай се, преди да размисля.
Гневната бръчка отново се бе появила на челото му. Лизи се опита да я приглади с пръсти.
– Само първо искам да ти кажа нещо.
– Какво?
– Всъщност са две неща. Първото е „благодаря“. – каза и се надигна на пръсти да го целуне. – А второто е „обичам те“. – докосна устните му отново. – Ако можех някак да се върна назад и да избера дали да отида на онзи бал, пак щях да го направя. – усмихна се леко на обърканото му изражение. – За да мога да бъда с теб, Сам.
– Ако можех да се върна назад, щях да те отвлека преди бала. – изръмжа й Сам. – И щях да те скрия на другия край на света.
– Аз не съжалявам за нищо. – каза Лизи и наистина го мислеше. – Струваше си, за да мога да бъда тук с теб. И да гледам как ми се мръщиш. – усмихна се и го целуна звучно по носа.
– Когато всичко това приключи, ще проведем един много дълъг разговор относно това кое си струва и как да се пазиш. – продължи да й се мръщи, въпреки че в главата му се въртяха думите й, че пак би преминала през всичко, само за да е с него. Наистина не знаеше с какво я е заслужил, но Боговете му бяха свидетели, че няма да я загуби. Нито днес, нито някога. Приведе се и докосна устните й със своите. С кокалчетата на ръката си погали бузата й, а Лизи наклони глава към нея. – И аз те обичам, каллис. Ти си всичко, така че ми обещай, че ще се пазиш.
– Аз се пазя. – възрази тя.
– Пази се повече, каллис. И по-качествено.
– Ако се пазя прекалено качествено, няма да ти остане какво да правиш. – каза му с весела усмивка и пак го целуна. Потупа го по задника и понечи да се отдръпне. – Трябва да се облечем.
– Ако си гола, няма да можеш да излезеш. – изтъкна й Сам и я задържа още няколко мига, преди с въздишка да я пусне. – Само където ще го направиш, за да ми докажеш обратното и ще трябва да убия всеки, който те види.
– Същото важи и за теб, господин Плочки. – каза му и му подхвърли една риза от гардероба. – Облечи се.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay