В тази гореща и влажна вечер Петя искаше вече да се прибере вкъщи. Не че нещо щеше да прави, искаше просто да остане сама някъде, където се чувства сигурна. А това беше единствено в дома й. Нейната крепост. Пускаше щорите навсякъде и оставаше по бельо. Точно това искаше и сега. Представи си прохладата на хола, огромният Пухчо (кръстоска от всевъзможни породи кучета) легнал до нея, чаша мохито и тишина. Имаше си проблеми напоследък в офиса. Беше доста напрегнато, бяха доста изостанли от плана, а крайният срок наближаваше и на всички мениджъри им беше страшно криво. Тя се крепеше някак си. Не обичаше да си го изкарва на момчетата от екипа. Всички работеха повече от добре и много добре знаеше, че изоставането не е по тяхна вина. Въпреки това напрежението в офиса влияше жестоко и от време на време изпускаше нерви.

Беше почти 10 вечерта и мениджърът по нови интеграции Петя Стоилова реши, че е крайно време да изключи компютъра си и да се прибере. Беше се схванала ужасно, почти не беше станала от стола си. В дни като този, работеше добре – нямаше излишни съвещания и разсейки. Стана, протегна се и костите й запукаха.

- Добре, Петя – каза си тя на глас – Време е да се прибереш. И без това Пухчо вече се притеснява за теб.

Прибра личните си вещи в чантата, взе ключовете за колата и тръгна. Беше последна в офиса. Преди да натисне копчето на асансьора се обърна и погледна голямата празна зала, пълна с компютри, маси, столове, 2 кафе машини и 3 саксии цветя (чиито имена така и не запомни). Някакво неприятно чувство я хвана за гърлото, но тя побърза да се отърве от него.

Паркингът беше празен и тих и звукът от токовете на обувките й отекваше глухо. Стигна до колата и побърза да се напъха вътре. Седна и огромна въздишка се отрони от гърдите й. Имаше нужда да си поговори с Таня. Таня беше най-добрата й приятелка, но за съжаление живееше в чужбина. Всеки ден се чуваха по телефона, пишеха си, не можеха да пропуснат ден без да разменят няколко думи. На 3-4 месеца успяваха да се видят за по няколко дни и това беше едни невероятно щастливи дни.

Петя се разрови в чантата си, напипа телефона и го извади. Замисли се преди да набере. През деня си бяха разменили няколко по-остри думи с Таня. И двете бяха напрегнати напоследък, а когато е така, обикново човек си го изкарва на най-близките. Знаеше, че ще им мине и на двете, но още я беше яд. Таня се беше оплакала от някакъв колега и Петя се опита да й оправи настроението с шега. Не се получи и Таня побесня.

- Понякога имам чувството, че говориш колкото да кажеш нещо. Все имаш някакъв съвет да дадеш, но никога не се замисляш какъв е. Доста егоистично гледаш понякога.

Тези думи доста нараниха Петя, но тя се опита да преглътне обидата. Знаеше, че говорят нервите, а не Таня.

В крайна сметка набра. Изчака 3-4 прозвънявания и затвори. Може би още не се е прибрала или в момента е в колата, каза си тя, опита да си повярва и потегли.

***

Таня се прибра рано тази вечер. Беше много изморена, но повече психически, отколкото физически. Тежки времена бяха в службата напоследък, а и този Дилън много я тормозеше. Беше се появил на работа преди 3 месеца и крачеше жадно нагоре в йерархията. Винаги намираше начини да я злепостави пред колегите, а на съвещания все подмятваше някоя остроумна реплика, която да я постави в лоша светлина преди другите мениджъри и шефовете. Стискаше зъби и гледаше да се контролира, защото имаше проблеми с емоциите. Знаеше, че е като е бомба със закъснител и можеше да наговори много лоши неща, които да й струват и репутацията, и работата.

Намери извинение и си тръгна рано. Прибра си, сипа си чаша бърбън, отпи мощна глътка и се намръщи когато тежката течност запари по гърлото й и с невероятна скорост разпали огън чак до стомахът й. После се усмихна. Да, така животът е по-хубав, каза си тя. Смъквайки обувките си, машинално извади телефонът и понече да набере Петя. В този момент споменът от днешната разправа се появи като черна сянка в съзнанието й тя потръпна, въпреки че бърбънът я беше вече загрял. Нямаше да се обади. Още беше ядосана. Хвърли телефонът на леглото в спалнята и се запъти към банята. Една гореща вана щеше да отпусне. Взе си една книга с поезия и напълни вече празната чаша. Докато пълнеше ваната телефонът иззвъня, но тя не го чу. Опитваше се да изпрати съзнанието си на едно по-спокойно и приятно място.

***

Петя запали колата и потегли. Много й дотежа, че не получи отговор, но се опита да се самозалъже. Очите й се насълзиха, но тя побърза да прогони тези негодници, замъглили погледа й. Подкара бавно към изходът на паркинга, а от там пое на дясно по дългия път към дома. Булевардът беше натоварен, но не много. Хората отдавна се бяха прибрали. Спря на първият светофар и зачака. При Таня беше още рано, трябваше да е в офиса. „Сигурно има съвещание“, каза си Петя, докато потегли отново при светването на зелено. „Да, да, рано е още, има съвещания. След малко ще се обади. Не може да е чак толкова обидена.“ И това беше последната мисъл, която мина през главата й, когато от ляво една червена Мазда мина на червено и с огромна скорост блъсна нейната току що потеглила Микра, влачи и няколко метра и я остави почти неузнаваема.

***

Таня излезе от банята нов човек. И ваната, и бърбънът си казаха думата. Главата й леко замъглена, беше в мир. Погледна към леглото си и видя пропуснат повикване. Петя! Отключи телефонът и наистина беше от Петя. „Добре де, малко преувеличих днес. Всъщност много ми липсва. Какво ли не бих дала да е до мен сега. Само присъствието й ми стига“. Не усети как лицето й грейна. Набра и зачака. Телефонът беше изключен. Странно...“Сигурно й е паднала батерията или си е легнала“. Напъха се в една мека и свободна пижама, напълни чашата до половина (последно!) и си пусна филм.

Сепна се от звукът на телефона. Огледа се ошашавена. Беше заспала на дивана пред телевизора. Погледна часовника набързо, бяха минали 3 часа! Непознат номер звънеше.

• Ало?
• Здравейте, с Таня ли разговарям? – приятен мъжки глас.
• Да, Таня е.
• Здравейте отново, казвам се др Пейчев, прощавайте, че ви притеснявам по това време... познавате ли Петя Стоилова?

В този миг Таня спря да усеща краката си, ръцете си, спря да вижда, ушите й забучаха.

• Да, познавам я, какво се е случило? Добре ли е? Къде е? – паниката я връхлетя със страшна сила.
• Ами, случила се е катастрофа. Петя току що излезе от операционната, състоянието й е стабилно, но все пак нецветущо. В чантата й намерихма картичк с вашето име и номер и надпис да позвъним ако се случи нещо с нея...

Бяха си разменили такива картички и се бяха разбрали каквото и да се случи, да бъдат една до друга и да се крепят.

• Да, да, знам за картичката, правилно.... добре че се обадихте. Хващам първият полет и идвам.

Размениха още няколко думи, надраска на един лист името на болницата и затвори. За няколко секунди стоя като вцепенена и гледаше в нищото. Не можеше да повярва! Отказваше да повярва! След това се сети за последния им разговор и от мъката и съжалението й се повдигна ужасно. Хукна към банята и повърна. Бърбънът пареше на излизане точно както пареше и на влизане...Седна до тоалетната чиния, затвори очи и се опита да дойде на себе си. Отне й няколко секунди само. Трябваше  веднага да стане, веднага да тръгне, веднага да стигне до болницата, трябваше да е там, когато Петя отворя очи (АКО отвори очи). Тази последна коварна мисъл отново напрегна стомахът й тя изпразни и малкото останало в него. После стана, отвори лаптопа си провери полетите. Имаше един след 5 часа и тя си взе билет. Отиде до спалнята и извади един малък куфар, в който нахвърли малко бельо, един чифт дънки, няколко тениски и една лека рокля. Обу черни къси панталонки, сложи бяла тениска без ръкави, прерови чантата, за да се убеди, че документите й са там. Искаше да мине през банката, за да изтегли малко пари преди да тръгне. Имаше време до полета. Направи си един сандвич с риба тон и започна да дъвче, опитвайки да мисли реално и да анализира ситуацията. Трудно й беше да повярва, че това се случва. О да, трябваше да предупреди в службата, забрави за това. Дилън щеше да е адски щастлив. Майната му! И на него, и на работата! Ако трябваше щеше да се върне в България. Винаги си бяха представяли да живеят поне в една страна. Никога не са си мислели, че причината това да се случи може да е такава. Отвори отново компютъра и написа бърз и стегнат имейл и го изпрати. Стана, огледа си, взе си багажа и излезе. Хвана си такси и поиска да мине през банкомат, след което – летището.

***

Петя отвори очи и видя бял таван. Нямаше сили да завърти главата си и постоя малко гледайки само тавана. Къде беше? Насили тялото си и вратът й се подчини завъртайки главата й леко наляво. Болница! Това определно е болница! Напрегна се още малко и погледна надясно. Мда, болница! И защо? Това ще обясни обаче защо се чувстваше като прегазена. Размърда пръстите си и напипа нещо. Имаше копче на него, натисна го и в далечината се чу приглушена аларма. В коридорът се чуха стъпки, някой тичаше. Май повече от един... Вратата се отвори и в стаята влетяха две сестри. Млади, облечени в бяло, изглеждаха толкова чисти. И недоспали. Сигурно са имали тежък ден. Или нощ. Кой знае. Не можа да разбере светло ли е навън.

• Обади се на Пейчев, каза едната и другата сестра излезе.
• Здравей! Чуваш ли ме? Мигни, ако ме чуваш и разбираш!

Петя мигна. Толкова можеше. Беше изтощена. Очите й отново се затвориха.

На следващото събуждане усети, че има сили. Огледа се и видя, че навън е ден. До леглото й на един стол спеше една жена. „Колко странно“, помисли си тя, „ден е...защо спи? И коя е тя всъщност?“ В този момент един по-неприятен въпрос остана без отговор – „А аз коя съм???“

Размърда се в леглото и жената се събуди. Скочи от стола и впери в нея трепетен поглед.

• Хей, как си? Чуваш ме нали? Изкара ми ангелите, да знаеш! Боже, как се притесних,...още се притеснявам, де, ама като ми се обадиха какво беше...лелееее, ще ти разказвам после. Тиииии, това ли ти е планът да ме извикаш в България, хаха...
• Чакай, чакай, чакай – прекъсна я Петя. Коя, за Бога си ти, какви ми ги дрънкаш, какво става? Глава ме боли, от теб ми става позле!
• О... – Таня се вцепени от изненада. Ккак така коя съм аз?! Аз съм Таня, най-добрата ти приятелка.
• За първи път те виждам. Много си шумна, говориш много за моя приятелка...

Петя беше ужасна! Защо се държи така?

• Петинка, лекарите казаха, че главата ти е претърпяла сериозен удар. Предупредиха ме, че може да имаш известни дупки в паметта в началото.
• Май не са само дупки. Петинка ли каза? Така ли се казвам? Аз май нищо не помня. От това още повече ме заболява главата!

Таня се разплака. Беше ужасно да вижда приятелката си така. Прекараха следващият час в разговори, които биха обидили всекиго, но Таня се държеше. Знаеше, че Петя не е такава и сегашното й агресивно поведение е резултат на ударът и ще мине. Да, ще мине, тя ще си спомни отново и всичко ще бъде наред. И тя никога повече нямаше да я остави. Никога!

• Разкажи ми за мен – каза Петя.

Това беше изненадващо

• Ами...добре, нека са опитам.
• Това може да е супер, знаеш ли? Предстои ми тепърва да откривам света наново! Като прераждане, не мислиш ли? Ще преоткрия и теб! Сигурно и за теб ще е интересно, ще се сприятелиш с найдобрата си приятелка наново.

Петя започна да смее и имаше нещо зловещо в смеха й. Таня се усмихна нервно, „Да, така е“ промълви и изтърва тежка въздишка.

• Е, хайде де, не бъди толкова черногледа. Боже, как сме били приятелки, толкова си скучна.
• Добре, нека ти разкажа за теб – поде Таня, опитвайки се да преглътне обидата. Какво пък, може би беше права, щеше да преоткрие приятелката си. Страх я беше дали щеше да открие същията човек. – Казваш се Петя...Това вече го знаеш. И си доста позитивен човек. То и сега със странните ти шеги се вижда. Аз съм все черногледата, но ти все успяваш да ме вкараш в правия път. И между другото никога не си се държала така, както сега. И ако не ми беше приятелка толкова време и ако не те обичах толкова много, щях просто да си тръгна.

Таня разказа набързо как са се срещнали, как са се сприятелили, как са подържали връзка. Разказа как Петя е останала сама след като пожар избухва в семейната къща и изпепелява родителите й и брат й. Погледна в този момент Петя и не видя никаква емоция в нея.Това я натъжи още повече.Докато разказваше случайни случки, Петя я прекъсна.

• Чакай! Прегърни ме!
• Какво? – изнанадата у Таня беше толкова искрена.
• Прегърни ме! След като сме били толкова добри приятелки, сигурно непрекъснато сме се прегръщали. Нали?
• Ами, да, така е – измомоти Таня.
• Добре, прегърни ме сега. Интересно ми е. Току що си дадох сметка, че не помня какво е усещането да докоснеш някого.
• Ние никога не сме били интимни... – побърза да кажа Таня.
• Не говоря за това. Говоря за найобикновен допир до друго човешко същество. Отново се питам как може да сме били толкова добри приятелки...

Таня стана от стола си и се приближи до леглото. Погледна Петя право в очите и не видя нищо от нейната Петя. Там беше някой друг, не нейната Петя! Но тя нямаше да се откаже и ще се бори, искаше отново приятелката си. Наведе се и я прегърна. Петя е стисна в обятията си и през първите секунда-две беше доста особено. След това изведнъж Петя я притисна още по-силно и някак отчаяно. Задържа в така дълго, но колко дълго Таня не можа да каже. Сякаш цяла вечност. Когато се изправи, погледът на Петя не беше същият. Гледаше я със страх и съжаление.

• Танюша....

Това беше нейната Петя отново! Сърцето й заби толкова бързо, че щеше да изскочи от гърдите й. Нейната Петя й казваше така!

• Танюша... какво се случи с мен? Господи, колко ми липсваше!
• Всичко ми се възвърна. Помня всичко. Трябвало ми е само да те прегърна и да те усетя, за да се върна обратно! Колко много ми липсваше! Остани при мен, не си отивай!
• Няма...

Двете се разплакаха и се прегърнаха отново.