22 feb 2014, 22:40
Необяснимо
5 мин за четене
Протегнах ръце, леко изтласках тялото си и водата ме пое в хладната си прегръдка, само за миг, колкото да ме предаде в неговата. Близо до мен премина медуза, усетих, че ме е парнала и изпищях, а той ме целуваше и се смееше.
- Твоите целувки са по-парещи от тези на медузата, но не се оплаквам...
Казах му, че искам да плуваме много навътре, винаги когато ме целуваше така, сякаш ме зареждаше с някаква луда енергия, и се хвърлихме сред вълните. Не разбрах кога сме се отдалечили толкова от брега, но изведнъж се усетих страшно изтощена. Изплаших се, а той ми каза просто да се успокоя, да се отпусна по гръб и да затворя очи.
- Страхувам се - прошепнах, зъзнейки. - Брегът остана толкова далече...
- Довери ми се, любов моя - усмихна ми се. - Просто ми се довери.
Да му се доверя! Та аз повече на него се доверявах, отколкото на себе си. Мислите ни преливаха, така, както телата ни, когато се докосвахме. Тялото ми се превръщаше в разтопена чувственост, а той не можеше да се насити да отпива от нея.
Вече не помня кога сме се видели за първи път и как точно сме се запознали. Понякога се опитвам да си спомня, но все имам чувството, че е бил част от живота ми от самото му зараждане. Не помня какво е било преди него, имало ли е изобщо „преди”.
Той ми е споделял същото, много пъти сме се смели. Що за амнезия е това, да забравиш всичко извън живота с любимия човек, дали има такова заболяване, интересно?
Но понякога е толкова тъжен, че усещам как тъгата го е обгърнала като сивкава мъгла, полепнала е по кожата му, обхванала е с ледени пипала сърцето му, утаила се е в най-тъмното на очите му. Казва ми, че се страхува, когато човек е толкова влюбен, било невъзможно да не се страхува.
- Не говориш сериозно! - смея се и го прегръщам. - Трябва да се страхува, ако не е влюбен!
Поглежда ме така, че изведнъж ставам сериозна. Когато ме гледа по този начин наистина започвам да се плаша – сякаш съзирам през неговите очи сянката на онази неизбежност, от която толкова се страхува.
- Не мисля, че нещо може да ни раздели - казвам твърдо, но не прозвучавам толкова убедително, колкото ми се иска.
- Всичко може да ни раздели - отвръща, но повече като че ли на себе си - и когато това се случи, аз ще престана да съм жив...
Разплаквам се и му се цупя, задето ми говори така. В гласа и думите му има толкова обреченост, че не разбирам защо причинява и на мен, и на себе си това. Знае колко сме си нужни един на друг - аз виждам света през неговите очи, дишам през неговите дробове, моето сърце бие с ритъма на неговото.
После забравяме всичко и се любим, потопени единствено и само в усещането за нас. „Нас” е другото измерение, в което попадаме, когато отдаваме един на друг не просто телата си, а сърцевината на нашата същност, онова, което ни кара да се жадуваме като побеснели не само с устни, пръсти, тела, не само със сетива, но и с всяка мозъчна клетка, а дори не можем да си обясним каква е причината за този магнетизъм.
Насладата струи по кожата ми като дъжд от слънчеви песъчинки и настръхвам като котка. Усещането понякога е толкова дълбоко и разтърсващо, че си мисля - ами сега? Дали ще мога този път да изплувам или ще се удавя в него?
Понякога като се гмуркаме надълбоко и виждам красиви коралови градини си спомням за това усещане - но всъщност то е с нищо не сравнимо и всеки път го изживявам различно, но винаги е вълнуващо и прекрасно.
Чувствам промяната с кожата си и отварям очи. Небето е натежало от тъмни облаци, над хоризонта проблясват мълнии. Чайките тревожно пищят и се пръсват като разпилени мъниста. Морето става катранено.
- Побързай! - моля го изплашена. - Бурята ни настига!
- Не остава много - успокоява ме, но виждам, че този път не изглежда добре. Лицето му е пребледняло и диша трудно.
Правя опити да плувам сама - отпочинала съм, чувствам се по-силна, казвам му, че сега е негов ред да се отпусне, аз ще се справя и с двама ни. Морето изглежда спокойно, но усещам мощната му прегръдка как ме тегли навътре, а аз не мога да се преборя.
- Ще се справя-казвам неуверено, сега вече се страхувам и за него. Има нещо в очите му, което преди не съм виждала, и то ме плаши до смърт.
- Ще се справиш - прошепва едва и виждам как вълните го заливат.
Крещя и се опитвам да го издърпам над повърхността, почти успявам, но вълните стават все по-големи, паниката ми - също.
И точно тогава усетих здрави ръце около себе си, дори не съм видяла, че са дошли да ни помогнат. Свестих се едва на плажа от студените капки дъжд, които се плъзгаха като змийчета по тялото ми.
- Добре съм, добре съм - едва казах през тракащите си зъби на спасителите, но дори не ги погледнах.
Гледах как се борят за живота му, виждах как се опитват да накарат сърцето му да бие, дробовете му да дишат. Спуснах се към тях, за да им кажа, че той е жив- усещах го със всяка клетка, но изведнъж силна болка ме препъна, и аз се превих надве, останала без дъх.
- Остави...в ече няма смисъ л -каза единият от мъжете.
- Прав си. А по едно време ми се стори, че долавям пулс-с горчивина отвърна другият.
И тогава изведнъж разбрах, още преди дори да осъзная, че хората наоколо изобщо не ме забелязват. Плачех на глас до мъртвото му тяло, но никой дори не ме погледна. Не можех да повярвам - опитах се да ги докосна, почти се блъснах в един мъж, но той дори не трепна. Изплашена ужасно, усетих, че губя съзнание и бях сигурна, че умирам. Но внезапно осъзнах, че не мога да умра, защото никога не съм съществувала като хората наоколо. Бях плод на неговото въображение...
- Твоите целувки са по-парещи от тези на медузата, но не се оплаквам...
Казах му, че искам да плуваме много навътре, винаги когато ме целуваше така, сякаш ме зареждаше с някаква луда енергия, и се хвърлихме сред вълните. Не разбрах кога сме се отдалечили толкова от брега, но изведнъж се усетих страшно изтощена. Изплаших се, а той ми каза просто да се успокоя, да се отпусна по гръб и да затворя очи.
- Страхувам се - прошепнах, зъзнейки. - Брегът остана толкова далече...
- Довери ми се, любов моя - усмихна ми се. - Просто ми се довери.
Да му се доверя! Та аз повече на него се доверявах, отколкото на себе си. Мислите ни преливаха, така, както телата ни, когато се докосвахме. Тялото ми се превръщаше в разтопена чувственост, а той не можеше да се насити да отпива от нея.
Вече не помня кога сме се видели за първи път и как точно сме се запознали. Понякога се опитвам да си спомня, но все имам чувството, че е бил част от живота ми от самото му зараждане. Не помня какво е било преди него, имало ли е изобщо „преди”.
Той ми е споделял същото, много пъти сме се смели. Що за амнезия е това, да забравиш всичко извън живота с любимия човек, дали има такова заболяване, интересно?
Но понякога е толкова тъжен, че усещам как тъгата го е обгърнала като сивкава мъгла, полепнала е по кожата му, обхванала е с ледени пипала сърцето му, утаила се е в най-тъмното на очите му. Казва ми, че се страхува, когато човек е толкова влюбен, било невъзможно да не се страхува.
- Не говориш сериозно! - смея се и го прегръщам. - Трябва да се страхува, ако не е влюбен!
Поглежда ме така, че изведнъж ставам сериозна. Когато ме гледа по този начин наистина започвам да се плаша – сякаш съзирам през неговите очи сянката на онази неизбежност, от която толкова се страхува.
- Не мисля, че нещо може да ни раздели - казвам твърдо, но не прозвучавам толкова убедително, колкото ми се иска.
- Всичко може да ни раздели - отвръща, но повече като че ли на себе си - и когато това се случи, аз ще престана да съм жив...
Разплаквам се и му се цупя, задето ми говори така. В гласа и думите му има толкова обреченост, че не разбирам защо причинява и на мен, и на себе си това. Знае колко сме си нужни един на друг - аз виждам света през неговите очи, дишам през неговите дробове, моето сърце бие с ритъма на неговото.
После забравяме всичко и се любим, потопени единствено и само в усещането за нас. „Нас” е другото измерение, в което попадаме, когато отдаваме един на друг не просто телата си, а сърцевината на нашата същност, онова, което ни кара да се жадуваме като побеснели не само с устни, пръсти, тела, не само със сетива, но и с всяка мозъчна клетка, а дори не можем да си обясним каква е причината за този магнетизъм.
Насладата струи по кожата ми като дъжд от слънчеви песъчинки и настръхвам като котка. Усещането понякога е толкова дълбоко и разтърсващо, че си мисля - ами сега? Дали ще мога този път да изплувам или ще се удавя в него?
Понякога като се гмуркаме надълбоко и виждам красиви коралови градини си спомням за това усещане - но всъщност то е с нищо не сравнимо и всеки път го изживявам различно, но винаги е вълнуващо и прекрасно.
Чувствам промяната с кожата си и отварям очи. Небето е натежало от тъмни облаци, над хоризонта проблясват мълнии. Чайките тревожно пищят и се пръсват като разпилени мъниста. Морето става катранено.
- Побързай! - моля го изплашена. - Бурята ни настига!
- Не остава много - успокоява ме, но виждам, че този път не изглежда добре. Лицето му е пребледняло и диша трудно.
Правя опити да плувам сама - отпочинала съм, чувствам се по-силна, казвам му, че сега е негов ред да се отпусне, аз ще се справя и с двама ни. Морето изглежда спокойно, но усещам мощната му прегръдка как ме тегли навътре, а аз не мога да се преборя.
- Ще се справя-казвам неуверено, сега вече се страхувам и за него. Има нещо в очите му, което преди не съм виждала, и то ме плаши до смърт.
- Ще се справиш - прошепва едва и виждам как вълните го заливат.
Крещя и се опитвам да го издърпам над повърхността, почти успявам, но вълните стават все по-големи, паниката ми - също.
И точно тогава усетих здрави ръце около себе си, дори не съм видяла, че са дошли да ни помогнат. Свестих се едва на плажа от студените капки дъжд, които се плъзгаха като змийчета по тялото ми.
- Добре съм, добре съм - едва казах през тракащите си зъби на спасителите, но дори не ги погледнах.
Гледах как се борят за живота му, виждах как се опитват да накарат сърцето му да бие, дробовете му да дишат. Спуснах се към тях, за да им кажа, че той е жив- усещах го със всяка клетка, но изведнъж силна болка ме препъна, и аз се превих надве, останала без дъх.
- Остави...в ече няма смисъ л -каза единият от мъжете.
- Прав си. А по едно време ми се стори, че долавям пулс-с горчивина отвърна другият.
И тогава изведнъж разбрах, още преди дори да осъзная, че хората наоколо изобщо не ме забелязват. Плачех на глас до мъртвото му тяло, но никой дори не ме погледна. Не можех да повярвам - опитах се да ги докосна, почти се блъснах в един мъж, но той дори не трепна. Изплашена ужасно, усетих, че губя съзнание и бях сигурна, че умирам. Но внезапно осъзнах, че не мога да умра, защото никога не съм съществувала като хората наоколо. Бях плод на неговото въображение...
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Препрочитам и продължавам да се възхищавам на въображението ти!Много ми хареса!
-
Да, различна съм, Кети. И нямам идея утре какво ли пък ще ми хрумне, ей това е вълнуващото!
Благодаря ви, момичета! -
Браво!
-
Хриси, различна и много по-добра от обикновеното си тук!
-
Интересното е, че сега, когато го чета /написан е преди няколко години/ този разказ го възприемам по различен начин...Хубаво е да откриваш нови неща в собствените си текстове, това за мен значи, че си е струвало да бъдат написани! Благодаря ви, че прочетохте!
-
Поздравления!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
