Здравей!

Едва ли очакваш нещо подобно, но все пак реших да ти пиша нещо, макар и да нямам никаква идея дали въобще ще го получиш, не знам дали този и-мейл, който имам, е все още актуален, но мога да опитам - едва ли бих загубил нещо от това. Можех просто да набера номера ти, но по-лесното е някак си по-трудно в момента, а и, честно казано, се страхувам, че не би ми вдигнала, а ако не получа възможност да ти кажа това, което искам, обаждането ми би било просто едно досадно позвъняване.

 Всичко това, което ще ти напиша сега, не е плод на някакво моментно емоционално състояние, някакъв душевен каприз, сантиментален спомен или признак на моментна слабост... А просто вътрешна необходимост, нещо, което от доста време се каня да направя,  но все отлагам във времето поради куп съображения и някакви вътрешни страхове, че ще остана неразбран.

 През последните няколко години времето върви някакси твърде бавно, в някакво лутане между моменти на радост и такива на апатия към всичко в досадни кратки връзки, напразни надежди, безкрайно скучни жени, приятели, с които се забавлявам на ужким, а понякога и съвсем на сериозно... понякога заспивам от умора, понякога с часове уморено съзерцавам тъмнината на празната стая, потънал в мисли.

 Има неща, които не ми дават мира и покой, карат ме да полудявам, понякога си мисля, че просто си навивам някакви неща на пръста и, ей така, на инат задълбавам. Задавам си неправилни въпроси, сам си давам неправилни отговори, ровя нещо в миналото и забравям за настоящето. Може би просто не умея да губя. А може би наистина знам какво искам.

 Колкото и да се преструвах на силен, колкото и да се усмихвах и убеждавах околните в това колко съм щастлив, кълнях се в любов, а изричах лъжи, наранявах, без да изпитвам вина, правех се на силен... А бях слаб да призная пред себе си, че, всъщност, не  съм те забравил.

 Когато те видях за последен път в началото на тази пролет разбрах, че всичко, което съм правил в последните години по отношение на връзките си, е било опит за бягство от реалността, а тя, реалността, е толкова проста; единственото, което е  трябвало да направя, е да се вслушам в онзи вътрешен глас, който неспирно ми нашепваше твоето име, за да разбера, че всичко, което съм правил през цялото време, е било само бягство.

 Адски е странно всичко това... в един момент срещаш погледа на едно момиче и целият свят ти се обръща, стомахът се свива, а сърцето забива лудо;  в главата нахлуват едновременно хиляди мисли, чувствата се преплитат и всичко това в рамката на един кратък миг, в който два чифта очи се срещнат.

 Хм, не знам какво почувства ти в онзи миг, но - убий ме, ако греша - знам, че не е било по-различно от това, което съм почувствал аз. Понякога не е нужно да се казва нищо на глас, за да бъде чуто всичко, което човек иска да каже. В такива моменти човек разбира всичко, което е трябвало да разбере.

 През последните няколко години, в които някак си се виждахме рядко, но си говорехме с нормален тон, разбрах, че се опитвам да излъжа себе си като се опитвах да бъда твой приятел за няколко часа в годината заедно на по едно кафе, няколко поздравителни смс-а и няколко, уж съвсем случайни, обаждания. Пожелах ти да се влюбиш, да намериш своята голяма любов, да бъдеш щастлива, докато през цялото време  вътрешно в себе си мечтаех тази твоя голяма любов да бъда аз.

Нямам никаква представа къде си в момента, какво правиш, как минават дните ти, имаш ли някого до себе си, дали си същото момиче, което познавах или последните четири години са те променили, дали ще те видя отново, а ако те видя - какво ще почувствам, какво ще ти кажа, а ти какво ще кажеш, какво ще видя в погледа ти... Хм, често минавам покрай местата, на които съм бил с теб или, по един или друг начин, свързвам с теб. В тези моменти винаги затаявам дъх в очакване да те видя в следващия миг... после въздъхвам с огорчение и същевременно с облекчение... Моментите на срещи с теб са били винаги много вълнуващи.

 Сега, когато ти пиша тези редове, се подсилва в мен усещането за нещо свършило без време. Прекъснато насила. За нещо неизживяно, за нещо, отишло си преди даже да започне и сърцето ми се свива.

 Ти беше ли щастлива през последните години? А сега щастлива ли си? Какво наистина става с теб? Как си, как я караш? Имаш ли някого до себе си?

Аз съм сам, преструвам се на щастлив, просто за пред хората слагам маската с усмивка, после, когато остана сам и я сваля, поглеждайки се в огледалото, си давам сметка колко съм сам и разбирам, че не съм щастлив. Тогава се сещам  отново за теб и се изпълвам с тъга.

Липсваш ми!