Не знам защо жените се имат за много сложни и неразгадаеми откъм емоции и преживявания особи, толкова, че видите ли, ние, елементарните мъже, не можем да ги разберем! А нас много ни разбират! Щото те, жените сложни и задълбочени, а на нас акъла и съсредоточеността ни събрани между краката. Това пак жените твърдят, като че те са онези органи, за които намеквам. И не конкретизирам от добро възпитание. Но да не разводнявам историята, която показва, че и мъжете сме сложни и многопластови личности, годни да създадат ситуации, пред които жените онемяват и си признават, че не ни разбират.

  За себе си няма да говоря, защото ще кажете - те, хвали се тоя колко е умен, та Айнщайн да оживее, ще се върне засрамен във вечния си дом. Оставете ме мен, мен кучета ме яли, както би се изразила третата ми по ред съпруга. Тя много обичаше това сравнение. Просто го прилагаше за всичко. Но както казах, мен кучета ме яли заедно с всичките ми подробности и атрибути. Тук ще разкажа за сложната личност на име Станимир Петров, мой приятел от времето, когато без свян се надпикавахме кой по-далеко ще откара.

  Та, срещам въпросната личност, придружен от странна птица, защото наметнатата с бяла туника длъгнеста фигура трудно можеше да се нарече жена. Нещо подобно, да речем! Гледам Станимир, ухилен. Онова зад него, и то прави опити, разтяга едни тънки устни, пули се като калкан насреща ми и дърпа Станимир за ръкава. Какво искаше да каже с това, не знам, ама аз никога не бих позволил подобен екземпляр, нещо средно между споменатия вид риба и гънещ се маркуч, та не бих позволил да ме пипа. Още повече над лакътя.

  - О, наборе – разтвори устни Станимир и аха, да ме хване и той над лакътя. Кой знае защо, потръпнах! Ами ако и онзи паламуд, този оцъклен калкан реши да се държи свойски!

  - Кажи, наборе, – изломотих с цялата си учтивост, на която в момента бях способен. – Какво е това нещо зад тебе? – Тези думи почти ги прошепнах, защото паламуда все пак не е истински и сигур ще чуе.

   – А, това е жена ми! Но ти си говори спокойно!

  - Остава и да е глуха! – озверих се насреща му, без да се притеснявам повече от каракудата. Не се чудете на тези сравнения, защото съм рибар и всичко оприличавам на риби.

  - Чува си отлично, но не разбира бъкел на български! – осветли ме Станимир по въпроса и като видя, че хептен придобих вид на зашеметен шаран, обясни надлежно: - Момата е англичанка! Нали знаеш, ние им берем ягодите, та от там си я взех!

  При тези думи щях да припадна. Какво ти, почти се свлякох на земята. Такъв потрес изпитах! Да се бъхти там да им бере ягодите и накрая да се сдобие с тая самоходна тояга, облещена, пъпчива, с коса, като че е разсаждана със садило и ако се напънеш, за час ще преброиш космите ù. Единственото хубаво нещо в нея беше, че не е кривогледа  и има зъби. Тук-там, защото при широка усмивка се открояваше липсата на няколко кътници.

  - И защо, приятелю многострадален, си довлякъл тука тая паламида? – съкрушено попитах аз. Вече не намирах сравнения из горките риби, та прибягнах до вече споменатия бурен. – Така ли нямаше жена за теб тук? Я виж, аз четвърта водя. И не че са лоши, добри са, ама такава ми натурата, не търпя еднообразие, а според тях съм завършен перушан. А ти, ти защо? – въпросът ми съдържаше голяма доза състрадание.

  Тогава Станимир Петров взе да развива тезата си за постоянните натяквания на жените около него, че не го разбират.  И вярно, продължаваше с изповедта си той, не ме разбират жените и туй то! Чудя се дали да повършея по-драматично из разказа на пострадалия от англичанката мой ценен приятел, но няма как, ще трябва да осветля част от изблиците на спътничките му в живота.

  Първата и най-ценна за него невеста била Невяна. От хубава по-хубава. Дори се напъвала да го разбере. Заради него завършила психология. Специализирала. Ама не, не, та не! Все повече се забатачвала в сложната личност на Станимир и вдигнала безпомощно ръце. Рекла му, че не можела да трае постоянните му отсъствия в търсене на нови усещания, при това гледал да споделя споменатите търсени усещания с други особи от женски пол. Рекла му моля ви се, че бил маняк! Какъв маняк бе, простена жалостиво той, аз за Невенчето го правех! Да набера ценен опит, да видя кое как е и в другите легла, та да я зарадвам. А тя – развратник! Да не съм ги водил в брачното ни ложе, да сме си пили заедно кафето и прочие дейности, показващи задружност в отношенията ни? Ей такива ми ги редеше Станимир за сложните си отношение с Невяна и накрая беше крайно изненадан, че си вдигнала партакешите.

  - Може ли? – довършваше изповедта си на неразбран мъж, - та, може ли такова нещо, наборе? Аз за нея губех време, с други се тормозех над усъвършенстването на най-трудните пози от Кама Сутра само и само да не експериментирам над Невянка и да не се излагам с непохватност, а тя? Докривя ми, като стегна багажа, не ме разбра  и туй то! – заключи мъдро Станимир и продължи да се диви над странната психология на жените.

Когато се влюбил пак, този път в учителка по физкултура, Станимир си имал обица на ухото и го давал по-кротко, още повече, че вече имал набран опит. Само прелиствал тефтера и преговарял наученото с възлюбената си. А тя се радвала! Ама радост голяма, ви казвам! И за да запази мощността на индивида, съхранил в себе си толкова сексуални познания, наложила железен здравословен живот. Омела в кофата за боклук всички вредни според нея храни и се заредила със здравословни такива. Под вредни разбирай всякакво месо, ни грам алкохол, нищо пържено и въобще всичко, за което жадувал Станимировия стомах. На масата разцъфтели всякакви сурови или леко сварени растения, ботаниката и билкарството станали настолни книги, а суровоядството и вегетарианството – религия. Физкултурничката кътала наш Станимир по всички здравословни правила и дори настоявала за тест за проверка, който да удостовери, че красавецът не яде тайно из кварталните кръчми кюфтета и не дай боже, да ги полива с ракия и бира. Станимир, който много искал да свие истинско гнездо и в него да зацвъркат дечурлига, издържал няколко месеца на тази инквизиция за стомаха, мърморел първо с нежен глас, после взел да роптае по-явно и накрая набрал смелост да се опълчи. Кажи-речи го напънало на революция! До Страсбург ще пиша, режел с мъжествен глас той, до всякакви съдилища, ти ме умори от глад, бе жена! Нещо такова се случило, а физкултурничката пълнела очи със сълзи, като че тя е пострадала от сложната ситуация и скомълчала жално:

  - Ти не ме разбираш, Станимире! Аз за теб го правя, за твоето здраве и живот! А ти? – В очите ù се четял най-огромният упрек, способен да се извлече от човешко същество. – Ти, ти си неблагодарен, Станимире! Ти слагаш на първо място стомаха си, а за тялото мислиш ли?

  - Е, баш за него мисля, защото стомахът ми е съществена част от моето изстрадало в последните месеци тяло и когато къркори, ми иде да изям цял вол, а ти ми даваш цикория, броколи, алабаш и пържен спанак! Е, не ща!

  - Не ме разбра ти, Станимире, не ме разбра… И аз не те разбирам. Да бягаш от доброто, Станимире, от дългия живот, към който те водя целеустремено и самоотвержено. Да ти режа тлъстига, елда да ти варя, грухана пшеница и ошав… Не те разбирам, Станимире, и това си е! - патетично отронила последен откос сълзи физкултурничката и бавно набутала екипите си в сака. Затръшнала семейната врата и ни се чула, ни се видяла повече.

  - Не разбирам какво не ми разбра? – дивеше се старата ми дружка Станимир Петров и дори не пожела да развие надлежно историята около изпълненията на третата жена в живота му. Как се събрали, за мен остана загадка, но има ли значение. Заживееш с някого, ужким любов, ужким страсти и други тинтири-минтири от тоя род, ама до време. Да речем месец-два и после почва неразбирането. Жените, нали те са сложните и многострадалните, все нещо изискват. А ние да угаждаме. А бе ако ще на пет да се разкъсаме и все с едничката цел да им угодим, пак ще намерят някакъв пропуск и ще зациврят, че не ги разбираме. Те разбират ли ни? Обаче никой не се замисля над този глобален и неизследван до момента въпрос.

  Но да не разводняваме разказа с тия излияния, въпреки  че и на мен ми е накипяло от женурята - обичаш, в очите ги гледаш, ядеш им манджите, които може и за нищо да не стават, че и ги хвалиш. А ако не ги хвалиш, пак циврят. Ама пак отплеснах. За ония паламуд, оцъклената каракуда от Англия щях да разказвам. Та, брал нашия човек ягоди из английските кърища и тамошните моми бая го заглеждали, че е хубавец. Според жените, добре сложен! Е това не го разбирам. Как човекът може да е сложен, да не сме на части, да ни сглобяват? Както и да е. Станимир нямал хал хабер да си взема тамошен кит (сравнението е според негови думи), защото били много дебели. Ако в сурата можеш да ги гледаш по две-три минути и после да ти се догади, погледнеш ли ги в тяло - няма как да не ти се отще да легнеш с жена. Точно така ми каза Станимир. Дебели и грозновати. Единствената кльощамбра била въпросната особа, която носеше името Стейси, каквото и да значи това.

  Гледала тя в захлас наш Станимир и очите и аха и да излязат от орбитите, толкова се напъвала да не изпусне и миг от гледката, показваща добре сложеното според всички жени Станимирово тяло. Лигите ù текли, направо да се удави. На Станимир дори му ставало гнусно, ама какво да прави, в чужда страна – ще трае! И както си е редно, за някой и друг месец проговорил английски, колко му е! Българинът и на иврит, и на нидерландски, на хинди  и всякакво африканско наречие ще проговори, стига да разбере кое как е у тамошните народи. Така че научил английски скоропостижно и оная завързала разговор с него, разтягала устни в усмивка, присламчвала се до щайгата с ягоди и дори му помагала, въпреки че англичаните никак не знаели как се берат ягоди. Тая пощипвала чат пат по някой плод и току си навирала лицето си в неговото. Ай лъвю му рекла още на третия ден. Чакай, бе моме, помислил си нашенецът, още името ми не знаеш, лъвиш ме (демек тя го обичала, де). Ама траел, грозна, обаче – жена! Все пак, де!

  При тези нежности на Станимир му хрумнала превеликата идея да си я вземе за съпруга. Без друго няма да го разбира и няма как да му натяква, че тя от своя страна не го разбира. Малко сложно взе да се получава, ама по този начин взело да се появява някакво разрешение на проблема с разбирането или неразбирането и въобще взе да става много засукано. Която и да е, ще му пили на главата, че не го разбира, а на тази това ще ù е простено, защото въпреки геройските усилия от нейна страна, за целия ягодобер не могла да запамети като хората ни една наша дума! Стейси се съгласила от раз. Няма тън мън! Изпуска ли се такъв мъж? Стегнала куфарите, ударила си един душ и бай бай, родители и родино, отивам в България!

   -Цели две години я караме с нея.  Със Стейси де…

  Като чу името си, паламуда изрече радостно:

  - Ъхъ! Хенри! - И го хвана над лакътя. Боже мой, как позволява, призля ми отново.

  - Кой е Хенри? – окопитих се от действието ù и се облещих насреща им.

  - Аз бе, не може да произнася името ми, та ме прекръсти на техен крал. Имат такъв Хенри! Щото на нея и се падам нещо като крал на сърцето!     

   Станимир примижа самодоволно и продължи да обяснява странната ситуация, защото наистина беше странна: - Аз пък ù казвам Сивушка. Не че не мога да казвам Стейси, ама Сивушка по ù приляга. Оная бе, спътницата на Белчо от разказа "На нивата", нали се сещаш? На нея ù казах, че това е наша национална героиня и да знаеш как се ококори от кеф!

  - Да не се обиди, все пак… съпруга ти е, макар и грозновата…

  - Е, тя не напредва чак толкова геройски, не се бой! Овладя десетина думи, ама за цял разговор ще почакам десетилетие. И да ù теглиш една, което не е желателно, защото си възпитан, но кажеш ли  и най-голямата глупост с усмивка, ще клати глава и ще се хили. Демек, разбира!

  За да не дотягам с това странно описание на умствените способности на новопръкналата се българка, ще отбележа само това, че Сивушка две години повтаряла в несвяст няколко фрази и все не успявала да разбере какво говори. Накрая решила да научи поне писането. За една година овладяла азбуката. Като я изпяла съвършено точно и без да се запъва, едва не дала общоградски банкет. После грабнала една книга (Буквар за първи клас) и прочела „Мама мие Мими”.

  - Като изломоти тая фраза, погледна ме с такъв буден поглед, като че беше овладяла за месец тънкостите на квантовата физика.

  - Ъхъ – рече Стейси или Сивушка с щастливи очи.

  - Може да го казва без акцент, – осветли ме Станимир по този въпрос и свойски сподели, че вече няма проблем с това, че жените не го разбират. Аз я напътствам, да не се излага тотално, ама тя хич не може да говори. За добро или лошо.

  - Ъхъ! – Стейси пак го хвана над лакътя.

  - Стига ми ъхъка, де да беше научила и нещо друго. Само ми ъхъка! Чудя се, дали това положение е добро, а?

  Този въпрос беше отправен към моята особа, като че аз можех да разреша жизненоважния проблем, висящ между мъже и жени от памтивека.

  Тук смятам да прекъсна този разказ, защото присъствието на каракудата взе да ми изкарва нервите извън телосложението, а очите ми за малко да заплачат от жал към Станимир.

  Рекох едно съчувствено сбогом и се изнизах към неизвестността.

Латинка Минкова

-