- Господин Кмет, имате писмо от Краля – секретарката отвори вратата на кметския кабинет и пусна вътре кралския куриер, носещ голям плик с червен печат.

Кметът стана от стола си, изгледа напрегнато невъзмутимия вестоносец и взе от ръцете му плика. Снажният куриер се обърна назад без да изрони дума и с маршова стъпка излезе в коридора. Градоначалникът се върна и седна на стола си, разпечатвайки писмото.

„Сега пък какво искат?“, помисли си угриженият кмет и започна внимателно да чете.

„Уважаеми господин Кмет“, започваше съобщението, „... Негово Величество официално ще посети вашия град, за да провери лично как са били усвоени средствата, отпуснати на вашата община в края на миналата година... Молим Ви да създадете всички условия за посрещането на Негово Величество и да организирате престоя му в града... Той ще пристигне във вашия град на...“

- След една седмица? – възкликна Кметът и ококори очи. – Че за какво му е притрябвал моя малък и незначителен град, все едно няма други. Как ще се оправя за една седмица? Няма си друга работа Кралят, ами ще пътува до тук! Първо в столицата да направи проверки, после да обикаля.

Може би на някой външен човек щеше да се стори странно, че Кметът така се бои от посещението на Краля. Но за тези, които познаваха градоначалника, и особено за местното население, нямаше повод за учудване. Работата беше там, че от кралската хазна преди почти година бяха отпуснати средства за строеж на път, водопровод и ремонт на старата детска градина. Но тези три благини така и не се появиха. За сметка на това кметът се сдоби с голямо имение, конюшня, собствена златна статуя в цял ръст и огромен басейн, а децата му заминаха да учат в чужбина.

Нямаше човек в градчето, който да не беше видял придобивките на Кмета и да не се беше досетил откъде е дошло всичко. Никой обаче не изрази публично недоволство – всички се бяха смирили, че никога няма да се движат по нормален асфалтов път и никога няма да имат водопровод в къщата си. Когато никога не си имал нещо, много по-лесно е да се смириш, че няма да го получиш изобщо.

Малцината, които се осмеляваха да протестират срещу произвола на местните чиновници, или бяха уволнявани от работа, или децата им не получаваха място в детската градина. Всъщност в това дори имаше нещо положително, защото детската градина беше в такова лошо състояние, че всеки момент можеше да се срути и да погребе децата на късметлиите, успели да ги запишат в нея.

Кметът прекара още около петнайсет минути в неми размисли, после се почеса по челото и извика заместника си.

- Лоши новини – изрече Кметът, когато заместникът му влезе и седна на стола пред бюрото му. – Кралят ще идва.

- Какво? Кога? – стресна се заместникът и подскочи на стола си.

- След седмица.

- Ние пък за какво сме му притрябвали? Защо да идва, след като сме на края на света?

- Иска да види как сме изхарчили парите – навъсено отговори Кметът.

- Той у тях си може да види как се харчат парите. Там, като крадат, никой не ги пипа.

- Ш-ш-ш, искаш цялата сграда ли да те чуе! Те колко крадат си е техен проблем, трябва да видим какво ще правим ние...

- Мисля, че в общинския бюджет има малко останали пари, но не знам дали ще стигнат... – почеса се заместникът.

- Нали имаше планиран излишък? Него май не сме го пипали...

- Нали трябваше на проверяващата комисия да дадем... заради онази проверка, в началото на годината... после и на прокурора... – прошепна заместникът.

- Да, сетих се. Пфу, преди, когато искаха пари, поне малко трепереха, сега даже не се крият...

- Между другото, Кралят за какво беше изпратил пари?

- За нов път до града, водопровод и ремонт на детската градина.

- Ама ние за всичко нямаме пари! – лицето на заместника се изпълни с драматизъм.

- Ако имахме пари, щях ли да те викам? Трябва да измислим как да замажем очите на Краля.

- Имаш ли някакви идеи, Кмете?

- Ще пребоядисаме фасадата на градината и ще закърпим покрива, някакви тръби ще сложим... колкото да се види, че се прави нещо.

- А пътят?

- Ще нахвърляме малко асфалт и толкова.

- Ама навън е сняг, как ще строим път?! – заместникът едва не падна от стола си.

- Имаме ли избор? – сепна се Кметът. – За седмица какво можем да направим? Той нали ще пита защо няма асфалт!

- Ако построим пътя върху снега, той ще се разруши за нула време.

- Важното е да остане здрав, докато Кралят е на посещение, после ще си измислим оправдание. Даже впоследствие може да поискаме допълнително пари, с тях да построим истински път.

- Ако разберат какво сме направили, бесилото няма да ни се размине... – въздъхна заместникът.

- Като си поръчваше кожени мебели и си слагаше мраморен под в стаите с общински пари, бесилото не те притесняваше! – скастри го Кметът.

- Ех, наша ли е вината, че законният начин да се харчат народните пари е само един, а незаконните винаги много?

- Ако направиш всичко както аз ти кажа, никой няма да ни пипне. Какво се изплаши като ученик, това да не е първия път, когато ни проверяват? Като не построихме болница, някой направи ли ни нещо?

- Кмете, проверяващите взимат пари, но на Краля те не му трябват.

- На Краля пари не му трябват, той иска да му се кланяш и целуваш краката. А ние това го умеем...

Речено-сторено. Кметът даде наставления на заместника си и подготовката за посрещането на владетеля започна още в края на същия ден. Жителите с учудване наблюдаваха как из града започнаха да сноват работници. Именно тогава се разбра, че в града съществува цяла армия от комунални служби, отговарящи за най-различни неща – ремонт, комуникации, смет, водоснабдяване, осветление и какво ли още не. Недоумение будеше един факт – защо никой от гражданите преди не знаеше за съществуването им, въпреки че общината събираше такси за услугите им всеки месец.

Сред хората плъзна някакво странно чувство на надежда. Надежда, че градът най-накрая ще придобие цивилизован вид, улиците ще бъдат измити, пътищата ще бъдат изчистени от калта и снега, ще се появи водопровод, осветление и всички останали удобства, които правят живота по-лек.

Наивните мисли, че могат да настанат промени, обаче, започнаха стремително да се изпаряват. Ремонтът се извършваше по крайно странен начин – работниците изкопаха един не много дълбок канал и поставиха две големи водопроводни тръби в него, после го зарязаха; същият номер беше направен на още няколко места из града и тръбите пак бяха безцелно заровени в земята. Те нито вършеха някаква работа, нито бяха свързани в система, но някой, който не знаеше какво става, можеше наистина да си помисли, че се извършва ремонт и водопроводът работи.

С разнебитената детска градина постъпиха по сходен начин – вместо да извършат цялостен ремонт и да оправят основите на сградата, на работниците беше наредено просто да сменят част от керемидите, да изкъртят най-изгнилите дъски и строшените тухли и да пребоядисат фасадата. Кметът дори нареди да обявят карантина – уж, че в градината е плъзнала зараза, – за да не се изкуши Кралят да влезе и да види разрухата отвътре.

Строежът на пътя също бе неповторима гледка. За да могат да свършат участъка навреме (а и защото не бяха отделени средства за почистване на снега), работниците дори не чистеха снега и изсипваха чакъла направо върху него. Както можеше и да се очаква, крайният резултат беше плачевен – пътят беше накъдрен от неравности, асфалтът започна да се рони още на следващия ден, поради което властите затвориха участъка и не позволиха на никой да го ползва.

За да впечатли Краля още повече, Кметът докара от имението си златната си статуя, изобразяваща не особено достолепната му фигура, облечена в кралски одежди (както можеше да се очаква, статуята беше за сметка на общинския бюджет). Естествено, на статуята ù беше нужна нова глава, затова Кметът отиде при местния скулптор и му нареди бързо да направи една гипсова отливка и да я боядиса така, че да прилича на истинско злато. Да жертва своята глава от благороден метал, пък било то в името на Негово Величество, на Кмета му се свидеше.

Покрай мнимото строителство градоначалникът нареди да се проведе и разяснителна работа сред жителите на града, за да не се изкуши някой да се оплаче от произвола на местната власт. По-точно, разясняването се състоеше в отправянето на недвусмислени заплахи към работниците (че ще ги съкратят, че няма да им дадат допълнителни премии, че ще им изплатят заплатите в консерви, а не пари и т.н.), за да не се осмелят да разкрият на Краля истинското положение на нещата. Също така, сред местните жители беше отбрана група, която да посрещне свитата на Краля и да го съпровожда навсякъде, не давайки шанс на никой да си пробие път до владетеля и да каже нещо критично.

И така, седемте дни трескава подготовка изминаха. Пътят до селото бе криво-ляво построен, от земята тук и там безполезно стърчаха тръби, детската градина беше пребоядисана, но запечатана, а на централния площад се извисяваше статуя, обединяваща скъпоценното туловище на Кмета и фалшивата гипсова глава на Краля.

- Ох, защо още го няма тоя Крал? – Кметът навърташе изнервени обиколки напред-назад в кабинета си. – Къде се губи тая делегация? Искат да получа инфаркт ли?

- Господин Кмет, обадиха се от кралската канцелария и казаха, че е станала грешка. Кралят няма да идва при нас. Объркали са името на града, Негово Височество е на посещение в съседната област! – на прага на кабинета се появи изящната дребна фигура на кметската секретарка.

„Ох, тия наистина се гаврят с мен“, каза си наум Кметът, избърсвайки изпотеното си и изтормозено лице с носна кърпа. „Ако ми пратят още някоя такава сгрешена хартийка, накрая може наистина да построя нещо! Аз подобно напрежение няма да издържа втори път! Ако ще получавам инфаркт, нека първо да ме хване ревизията, поне да не ме е яд, че съм умрял напразно...

Повъртя се още градоначалникът, не можейки да се намери място, и пак се сети за нещо: “Ей, и да не забравя да наредя да върнат паметника вкъщи, че някой може да реши да го отнесе през нощта. Народът ме плюе зад гърба ми, ама той самият, ако може, и от родната си майка ще открадне...“