НЕЩОТО, КОЕТО…
Годините си вървяха, а тя не предприемаше нищо. Лудият им бяг отмиваше блясъка в очите ù, цвета на косите ù, силата на чувствата ù и смисълът на много неща, които преди смяташе за важни и за които би се трудила до припадък, за да постигне.
Трябваше ù нещо, нещо, което да запали душата ù, да я разтърси и изпепели до дъно.
Сънят бягаше от очите ù. Неясна тревога го прогонваше всяка нощ от много време насам. Страх? Или очакване… Стана и си свари кафе. Какво, че е 2.30 през нощта. Седна после да отпразнува заедно със самотата си безсънието. Главата ù гъмжеше от мисли, които хаотично се блъскаха една в друга и ù причиняваха непоносимото главоболие. Ралица заразтрива слепоочията си с пръсти, после притвори очи, долепи длан до челото си и остана така няколко минути. Христо си бе на село. А и тук да беше, какво. Той отдавна живееше с нея по задължение. Известно време си имаше и друга жена, но и това отмина. Някои казваха, че понякога изневярата възвръщала сладостта от общуването ...