- Рязал ли си крилата на ангел? Аз съм рязала. С флекс.

 

Безумният въпрос напираше в гърлото ми с невиждана сила. Събух обувката си и настъпих пиперливия си език...

Обичам да задавам безумни въпроси на нищо неподозиращи хора. Въпроси, които ги оставят без думи. Въпроси, които предизвикват у тях обезумял погледи и учестено дишане. Клиничен случай съм, честно.  Преди го правех често. Въпрос към случайната непозната в автобуса, която се опитва да ми преразкаже целия си живот, търсейки съжаление у мен:

 - Имаш ли представа дали сифилисът се предава по въздушно-капков път?

 

Емоциите препускат през лицето ѝ. Шок, неразбиране, недоумение, нервен смях,  отново шок. Въпросът стоеше на ръба на устните ѝ:

 - Как? А-а-а, аз съм за тази спирка, полицията, да. Слизам. Успех,  момиче – цъкаше с език покрусената жена.

 

Правя го е една едничка цел, честно. Не обичам безсмислени разговори с непознати. Не обичам да коментирам  личния си живот, нямам абсолютно никакво отношение към метеорологичните условия навън, не помня откъде съм си купила тези обувки, нямам представа колко е часът, каква е цената на бензина, и на  месото в Лидъл. Разбирам, че има хора на света, които обичат да комуникират с непознати. Е, аз може би не съм от тях.  И повярвайте ми, опитвала съм всичко. Опитвала съм с отклоняване на темата, с нервно потропване с крак, с мълчание, темерущина и всички отблъскващи сили на този свят. Но хората обичащи да комуникират с непознати издигат понятието монолог до непознати нива. И така, един ден, докато чаках за изпит, този гениален план за евакуация се роди в главата ми. Киснех в коридора на факултета  и за мен, като скачен съд, се прикачи едно момиче.  Не ме разбирайте погрешно, изключително приятно ми е да комуникирам с колеги. Само, че тази девойка учеше химия. Какво по дяволите правеше във филологическия факултет, не знам. Само разбрах, че е от Добринище, че е фенка на Джена, че е първи курс, че има 5.40 на матурата по химия, че има брат и той е в Англия. Всичко разбрах, и тя говореше, и аз чаках и повтарях наум това, което бях научила. И така 40 минути. Деветте кръга на ада...

-   Какъв според теб е развоят на ликвидната метатеза в  средата на думата в старобългарския език?

 

Тишина. Секунда, десет  секунди.  Мълчание около минута. Раят въплътен в стените на ЮЗУ „Неофит Рилски“ 5-ти  етаж.  Появи се друго момиче. Скаченият съд се откачи от мен без дори да каже довиждане. Защо, и аз се чудя.

... Morning Meeting в офисът ми.  Господин Млад Меринджей говори. Бълва звуци, срички, думи, без ред и подредба. Без логическа обосновка. Просто бълва. Аз слушам. Човекът е достигнал върхова фаза на своята наркотична опияненост  и в момента неговите умствени и физически сили са изключително завишени. Бълва змии и гущери, хвърля кошове, лепи банкноти по бялата дъска в офиса, с движение заучено в чалга дискотеките. Обяснява надълго и нашироко колко умствено изостанали сме всички ние, простосмъртните (неупотребили кокаин) след което, разбира се изпада в лирическо отклонение за тежкия му живот и перипетиите, през които е минал, за да стане господи Млад Меринждей. Слушам. Мълча. Гледам го в очите и си мисля, че след този цирк ще имам нужния материал да напиша дисертация на тема: „ Влиянието на наркотиците върху един средно-статистически примат притежаващ първични и вторични полови белези“

Въпросът ме мъчи. Протяга долно ръце и ме хваща за гърлото.  Чудя се каква ще е реакцията му след зададения от мен въпрос. Усмивката разцъфва върху лицето ми.  Меринджейът  ме фиксира с разлятите си зеници. Вдига ме, задава ми въпрос и аз отговарям. Пита ме дали знам какво е търговския регистър. Отговарям, че не знам. Дефиницията, която получавам заслужава Нобелова награда за идиотия. Честно.  Аз агонизирам, а той изразява своето разочарование от моята особа. И тогава въпросът започва да крещи в мен. Да се блъска в гърдите ми, да пука из ребрата ми, да къса вените ми крещейки: „ Искам навън!“. Аз сядам достолепно и продължавам да се усмихвам. 

Всичко се е случвало и преди. Сблъсъкът с малките хора, с малките души и умове. Хората с малко капацитет и много наркотици. Хората възпитани от порнографските филми и песните на Радо Шишарката. Тези хора в момента са нашите Млади Меринджеи. И докато ние сме висяли във  факултетите, те са правили бизнес на улицата. Кой ще спечели тази битка? И какво от това, че си чел „Бесове“, а те не четат дори листовката на лекарствата си?  За вас не знам, но аз имам своите въпроси, с които бягам от тях. Бягам от хората с малкия мозък и голямото его.

-  Рязал ли си крилете на ангел? Аз съм рязала. С флекс.