Невидима

Беше зима, преди коледните празници. Аз – осемгодишна. Предстоеше тържество в читалището. Бях казала на баба и с нетърпение очаквах деня, в който ще излезем на голямата сцена. Репетирахме всеки ден в училище.

„Този път баба ще се съгласи“, мислех си всяка вечер.

Да, баба беше строга. Случваше се да ме наказва. Но сега… сега много силно исках нищо да не се обърка. Все пак бях част от участващите в програмата.

Денят настъпи. До обяд бяхме на училище, после бързахме да се приберем.

Когато влязох вкъщи, в стаята ми нямаше подготвени официални дрехи. Баба обикаляше из къщата, но не казваше нищо. Дали беше забравила? Приближих се и ѝ напомних, че следобед има концерт.

– Няма да ходиш! След малко излизам за работа, нямам време да се занимавам! А и няма с какво да се облечеш! – отряза тя.

И това ми желание се разби на парчета. Всяко едно заседна дълбоко и остави рана в сърцето ми. Знаех, че няма смисъл да плача. Влязох си в стаята и седнах на леглото. Усещах празнота. Дълбока като бездна. И бавно, съвсем бавно потъвах в нея.

Малко преди баба да излезе, ме извика. Отидох при нея и видях, че държи поло с голяма яка и дънки.

– Ето, вземи това. Облечи се и отивай! Друго няма какво да ти избера. Пък и това ти е достатъчно!

„По-добре да не ходя“, помислих си, докато се гледах в огледалото. Полото ми беше голямо и никак не се харесвах. Но баба настоя. По пътя срещнах съученичка с майка ѝ. Тя беше в красива копринена рокля.

– Ти така ли ще бъдеш облечена? – попита ме. В гласа ѝ имаше подигравка.

– Не, сигурно си носи други дрехи! – намеси се майка ѝ.

– Нямам. Само с тези съм – отговорих.

Идваше ми да се разплача и просто да се върна. Но тогава щяха да ме накажат. Затова продължих – за да понеса още по-голямо унижение от всички останали.

Оттогава… никога повече не пожелах да бъда забелязвана.