От време на време, когато ми оставаше свободно място през деня се срещах с един приятел, беше странна птица, хората му викали „Обезумелия“ с някакъв хумор и лека шега. Винаги когато сядахме някъде, на някое местенце, където няма много нация, някое местенце в града което обезшумяваше гласовете, смеха и изблиците на хората, но шума на колите още се чуваха.
Един ден бях седнала до него, можех да видя силния му характер още щом го видя. Седнахме и започнахме да говорим, аз бях наблюдател, погледа ми следеше всяко едно действие и емоционални изблици, беше като нарисувана картина, като книга. Следях всяка една негова дума и не ми стигаше време на я преосмисля, защото другите му думи, да тях неспирно ги взимах в ръцете си, като нежен, влажен пламък, който си тръгваше за секунди преди да разбера неговата формула.
Тогава в един момент той просто спря погледнах го и той мен, повторно обърна главата си, повдигна едната си ръка, настани така пръстите си, че да му останат само двата, докосна ги до ...