Болката си проправя път през дълбоките недра на съзнанието ми и опожарява всяка мисъл и всеки спомен. Безсилието злорадства над последните измъчени надежди, дишащи на инат, с дробове, лишени от въздух. Умът отказва да приеме фактите и търси най-философското кредо и обяснение за случващото се. Сърцето почти спряло в кухата си обвивка, отправя клетви със сетни сили на сподавени стонове към всичко и всеки. Тялото извършва механически действията си напук на наближаващата смърт. Сълзите поемат по познатата им добре траектория без предупреждение и без да питат за позволение. В главата отекват въпроси, чиито отговори не ще получа, тъй като изгубих това право. Страхът си играе със сетивата ми и заплашва да изтръгне с острите си свирепи нокти остатъците от душата ми. Къде се крие моментът, в който златото се превръща в купчина безполезно желязо и красотата на споделения миг се преобръща, за да се въплати в разочароващо и задушаващо мълчание? Как да приема неизвестността, когато тя е единствената алтернатива за изясняване на ситуация без обяснение и изход? Колко дълго продължава изгнаническата ми гибел в тъмните кули на същността ми? Как да дам смисъл на безсмислената празнота? Кого да питам, къде съм сега и къде бях тогава? Как е възможно за броени минути, кратки частици от никога не спиращото време, всичко, в което вярваш, желаеш и уважаваш да изчезне така, сякаш никога не е било? Нелепо ли е да не си сигурен, докато триеш черните мокри следи под празния поглед на мъртвите си вече ириси, дали не си сънувал щастието? Може ли някой да ми каже как се случва така, че единствен път, в който наистина си готов да повярваш, да се отдадеш и отвориш себе си, и всичките си клетки и сетива за тръпката, за мига, за нещото, което идва при теб, когато решиш, че тя, Нейно Величество, Кралицата на щастието и болката - Любовта, наистина може и да съществува, а не е само мит, се случва да задуха неочакван и необуздан ураган, който заличава всичко - теб, него, пътя, миналото, което беше настояще и никой не разбра кога изтече? И какво от това, че те боли, без да знаеш защо? И какво като страдаш от предателство, което не си чул, не си видял с очите си, не си прочел и никой не ти е казал? И е все едно, че топлината и радостта от живота са обгърнали целия свят в нежна ласка, щом някакъв нерегламентиран, нагъл и пронизващ студ смразява огнената течна лава в изтерзаните от безперспективно упорство вени и глозга с оголените си кръвожадни зъби всяка частица от това никому ненужно вече тяло. Е и, нали съм силна по дяволите! Нали винаги оцелявам! Нали вечно съм се справяла и борила сама със себе си, с живота и с всичко?! Има ли значение, че този път не искам да оцелявам и не мога да се справя? Важно ли е, че единственото, за което се моля е да се разпадна в нищетата на своята собствена агония и да се слея с отровата, която ме разяжда отвътре?!