9.

- Здрасти...

- Добър ден...

- А, извинявайте, че така фамилиарно почнах, но се познаваме...Или поне аз се сещам за това...

- Да, да...Но аз някак си не мога да се сетя...Шофьор на такси...

- Не, господин Станчов, ваш колега някога. По философия. Ако се сещате – бях във вашето училище година...

- Оооо, младо момче...Сетих се, сетих...Значи така, а? Такси...Може и да си прав...

- Господин Станчов, накъде сме?

- Аз – за Пиринци, а ти...Не зная...

- Хе, същият остроумен сте си...Ама някак си...

- Карай...Живи да сме...От болницата излизам, на контролен преглед бях. И не ме питай какво ми е, че не обичам тия пенсионерски оплаквания...

- Защо? Болни хората, обсъждат...

- Именно...Имам си една теория. Думите сътворяват настроенията, настроенията създаваното, създаваното реалността...И съответно – ако хората говорят все за песимистични, черни, мрачни работи...Нали разбираш?

- Абе, разбирам, ама...Реалността, според мен, създава темите, а не темите реалността...

- Реалността си е реалност. Но в нея можеш да живееш различно. Кога с оптимизъм, воля и страст, кога като мътен облак над пустинята...

- Е, добре де – това значи ли, че всичко, което става у нас и с нас, е резултат от реалистичния скептицизъм, както му викам аз?

- И така е...Не, не казвам, че ако робите пеят сладки и бодри песни, веригите сами падат. Но тъгата и песимизмът не носят вяра. А вярата е нужна...

- Само с едната вяра?

- Разбира се, че не. Тя е по-скоро свещичка в тъмна нощ. Дава някаква посока, убеждава, че има светлина...И кара човека да се стреми към тая светлина.

- То телевизиите, радиата, вестниците все с тая вяра ни хранят...Имаше някаква джурналистка, дето пробва да прави само оптимистични предавания, ама нещо заглъхна. Дали примери не й стигнаха, дали нещо реалността се оказа по-силна...Май мъжът й я напусна заради по-млади, шефовете я махнаха, че и крак чупи...

- Не става с изкуствен оптимизъм, не става...Иска се сила на духа. И – умение да не обсипваш останалите с твоите грижи и проблеми. На – нали бях в болницата от заранта. Седят наборите, разменят диагнози, лекарства, съвети...И направо като че се надпреварват да разправят кой от кого е по-болен. Абе, с черната енергия се хранят. Оплакват се и цъфтят. Някакъв вътрешен кеф ли, какво...

- Пенсионери...Какво друго да правят?

- Да живеят! Имам у дома книги. Не са много – няколко хиляди. Имам дискове с филми и музика. Имам градинка. И баба имам...Кога да намеря време да се вайкам? Къде да седна и да разтягам локуми? Почовърквам туй-онуй – не съм любител на земеделието, ама на...Забавлявам се. После седна, гледам котките на припека, кучето до оградата, минаващите хора и животинки, дремя под асмата...Време за хленч няма!

- Ами политиката?

- Едно време дори се позанимавах с нея. На местно ниво. После разбрах – политика значи работа. Специализирана работа. Имаме си ние тук, у нас, бая политикани. Дрънкалници. Каква работа ще ти свърши тоя? А в наше село изкарахме късмет – млад човек за кмет избрахме, прави някои неща, други не стават веднага, ама...Младичък кмет избрахме, миналата седмица взе да си купува „На 55”...

- Оппа...Ей го селото...

- Оппа, я! Да вървя, че бабата ме чака. И котката цял ден без мен...Ето, колега...И хубав ден...

- Нощ, нощ...

10.

Така му отговорих машинално.

После завъртях на малкото площадче, огледах се...Няма клиентела за града. То не е скъпо – ама от моя гледна точка. И бившият даскал щеше да спести, ако не беше далече от болницата до автогарата, разбирах го.

Даааа...

Слънцето вече слягаше. Време беше да се прибирам. Друг път из околните села имаше поне няколко младежи. За града, за седмичното забавление. Ще беснеят по дискотеките, ще търсят да задушат някое гадже...

Пък то какви гаджета...

Тукашните са големци. Градът е достатъчно голям, има все още някои предприятия, има дори някакви изнесени обучения на филиали от провинциален ВУЗ. И един с претенциозно название, което не си давам зора да науча. Нещо от рода на вселенска академия по всичкология...Шегувам се, де...Но наистина е гръмко и празно...

Та момичетата от града се изживяват като принцеси. Поне като принцеси...

Де такава ще се хване с някой от село...

Напоследък има подобни – дошли от село, за да учат тук. После хванали се на работа нейде. И смятащи се за по-висока категория от селските младежи.

Която разлика се губи след няколко чашки...

Селски морал ли?

Братчета, скоро да сте ходили на село?

Какъв патриархален морал, какви селски закони?

Било е...Е, хайде да кажа – беше. Помня онова време, ама то мина. И се забрави – заедно с хората от поколението на дядо ми.

Защото и аз съм от село. Баща ми е отишъл да учи в града, срещнал майка ми – тя пък от друго село. Струпали къщичка – през 50-те е било леко, отгледали ни със сестра ми...

И ето – гражданин съм. Даже второ поколение. Къщата на село я няма, дворът е празен...А в другото село почти не ме знаят. Братовчедите там ги познават – да, ама децата им...То и те не се прибират. Кое в София, кое по чужбина...

А и селата се свиват – като шагренова кожа. Не, не по площ. По живот. Хора няма. Душите на селата си отлитат. И остават материалните спомени...

Които постепенно рухват и се сравняват със земята...

Където постепенно отиват и хората...

Добре, добре...

Да се сетя за бившия колега. И малко по-оптимистично. С хъс...

А, ето го и градът...