Тъмната уличка водеше към дома му, а той бе също толкова неприветлив, колкото и пътя, водещ към него. Там никога не се случваха хубави неща. Може би преди, когато баща му все още бе жив, а майка му не беше болна. Тогава цялото семейство и роднините се събираха и празнуваха заедно. Но слънцето залезе преди около година и оттогава не се бе показвало. Останали бяха само спомени от една приказка, на която липсва щастливия край: "И те живели щастливо до края на дните си!" Бе карал често майка си да му разказва за преди, но в последно време тя все по-рядко отваряше очи. Скоро, може би много скоро и неговия кошмар щеше да свърши и и той щеше да затвори клепачи и да се остави на течението. С тези мисли той стигна до вратата на дома си. За секунда си помисли да избяга от това място, но вместо това седна на стъпалата. Студът мигновенно го скова, но той почти не го почувства. Просто затвори очи... Започна да пропада, заобиколен от изкрящи светлини. Всичко изглеждаше нереално красиво и невероятно странно. За момент спря и се огледа наоколо. До него се появи сянка, като стара избледняла снимка. Приближавайки се, започна да различава черти и детайли. Колко поразително приличаше на някой. Някой, който почти не помнеше...
- Хей, ти не си ли...?! Но как...?
- Добре дошъл, това е твоят нов дом...скоро ще видиш много познати лица...
- Но къде...как така...??
- Ще разбереш всичко с времето. Може да имаш много въпроси, но за всичко си има и отговори. Може да не е сега, но все някога ще е...
... На сутринта слънцето огря вкочаненото тяло на момчето, което се бе свило на прага на родния си дом...