Непрогледен мрак и тишина; гъста мъгла, която те караше не просто да не мислиш трезво, ами те караше да не мислиш изобщо.

Въздухът беше толкова тягостен, че... усещането беше все едно някой те е стиснал за гърлото с пълна сила, като от време на време отпускаше кокалестите си пръсти (достатъчно, че да поемеш глътка въздух, но не напълно, а колкото да те задави и закашля).

Сблъсъкът между шум и тишина беше толкова силен, че мислите, и чувствата ми разкъсваха душата ми на хиляди парчета само, за да я съберат отново.

Черна дупка поглъщаше последната светлина в мен, захвърляйки я в бездната на собственото ми отчаяние, следвана от виковете на всички, които бяха умряли покрай мен.

Пропастите искаха да се самоубият, затова скачаха доброволно в най – дълбоките и тъмни кътчета на съществото ми, предвождани от всичките ми бесове, и лудости.

Пръстите стиснаха малко по – силно.

Чу се леко припукване, сподавен плач, крясък, които заглъхнаха в нищото.

Точно това стоеше насреща ми – едно голямо, празно Нищо, което примамливо ме теглеше към себе си.

Имаше няколко секунди, които бяха докоснати от малък лъч надежда. Онази светлина, от която се нуждаех, за да не се напусна.

Иронично.

През годините винаги съм се шегувала как един ден ще се напусна (не е нужно да е физически; напускането приема различни форми).

Държейки Смъртта в ръцете си, прегръщайки я, целувайки я, почувствах как душата ми се отдели от мен, примамена от този мъничък лъч, който в последствие се превърна в нещо, което сякаш никога не е било там.

„Нищото“ ме държеше с едната ръка за гърлото, все така стискащо почти до издихание, докато другата прокарваше нежно през косите ми.

Светлината беше лъжовна.

Лъжовно беше и времето, лъжовни бяха, и хората.

„Нищото“ ме придърпа леко към себе си, без да пуска гърлото ми.

Опитите ми да се съпротивлявам бяха безуспешни, а и всичко лудо, и бясно жадуваше за тази среща.

Чувствах, че ще тръгна без да задавам въпроси; че ще ида навсякъде без да се страхувам.

Точно в този момент не знаех коя съм, но и нямаше нужда да знам.

Устните ни се допряха за секунди, така жадувани и чакани, че срещата им беше неизбежна.

Среща, която Вселената беше написала да се случи още преди появата на първите звезди.

За миг устните ни се отделиха.

Това беше мигът, в който успях да си поема глътка въздух (вдишване, което беше достатъчно да ме държи на ръба на оцеляването).

И за краткия миг, в който устните ни бяха разделени, а погледите ни се срещнаха, имах усещането, че все пак, може би, спасение дебне отнякъде.

Колко иронично, нали?

Единственото спасение беше пълното отдаване на така всепоглъщащото Нищо.

И точно в този кратък миг устните ни се сляха в още по – жадувана целувка.

Целувка, която запалваше пожари; разтапяше ледове; укротяваше урагани и раждаше още по – големи бедствия; която спираше времето, но, и го караше да се впусне още по – стремглаво в дебрите на човешките лудости и бесове.

Кокалестите пръсти ме стиснаха за последно.

Чу се припукване, след което последва зловеща тишина.

В очите ми угаснаха всички цветове и това, което плуваше в тях сега беше... мъгла.

„Нищото“ се вкопчи в мен, сякаш животът му зависеше от това.

Ожесточена борба, от която изходът беше само един, а именно.. пълно и безрезервно отдаване.

Паднах (или скочих доброволно), в ръцете на всепоглъщащия, разрушителен Хаос, който оставяше следите си по цялото ми тяло и белязваше душата ми... Завинаги

Послепис: Опитомяването до смърт ли води?