Навън дъждът продължаваше да вали като из ведро и изглежда скоро нямаше намерения да спре.  Двамата с Бекс довършвахме порциите си, докато междувременно си говорехме.

 ‒‒ Боже, омлетът наистина е много вкусен. Сервитьорката е голяма идиотка, но поне не ни излъга.

 ‒‒ Не излъга мен. Теб като нищо щеше да те преметне.

 ‒‒  Само да беше опитала.

 ‒‒ Боже, колко си бойна.

 ‒‒ Така си е. – Бекс продължаваше да се тъпче. Човек да се чуди как побира всичката тази хвана в крехкото си телце.

 ‒‒ Между другото, докато бяхме на плажа, те попитах нещо, но ти така и не ми отговори.

 ‒‒ Така ли? Какво ме попита? – дори и въпросите ми не можеха да я откъснат от яденето.

 ‒‒ Как ме намери? И по-важното как се измъкна от ареста?

 ‒‒ О, това ли? Макс дойде и ми плати гаранцията. 

 ‒‒ Колко хубаво. Значи и приятелите ти вече са на свобода, така ли? 

 ‒‒ Не, не са. Още са в ареста. Макс плати само моята гаранция.

 ‒‒ Защо ги е оставил? Нали единият от двамата му беше брат.

 ‒‒ Макс реши, че ще им се отрази добре да постоят малко в ареста, да помислят над това, което са направили. А и няма откъде да извади толкова много пари. Кой си мислиш, че ще плати за всичко, което потрошиха?

 ‒‒ Макс? – не обичам да задавам реторични въпроси, но след дългата пауза, която последва, реших, че ще се наложи.

 ‒‒ Че кой друг? Макс работи като лекар в местната болница и за да може да издържа мен и другите му се налага да да работи извънредно. Почти през цялото време е в болницата. Скъсва си задника от работа. Понякога се чудя как още стои на краката си.

 ‒‒ Той издържа всички ви? Защо не си намерите работа и не помагате с разходите? И без това не изглеждате особено заети. Не е като да нямате време.

 ‒‒ За толкова тъпи ли ни мислиш? Разбира се, че сме опитвали. Просто не е толкова лесно колкото си мислиш.

 ‒‒ Така ли? И кое му е толкова трудното? Не ти трябва висше образование, за да си намериш работа като продавач в магазин например.

 ‒‒ Така си е, но при нас е малко по-сложно. Изглежда някои хора не искат такива като нас да работят за тях. Не ни вземат на работа заради външния ни вид, заради начина, по който се обличаме и по който изглеждаме като цяло.

 ‒‒ Това ли било? Тогава всичко е ясно. Променяте външния си вид и после лесно ще си намерите работа.

 ‒‒ Ти да не си луд? Няма да променя каквото и да било по себе. Начина ми на обличаме, разноцветните кичури в косата ми, всичко това отразява моята индивидуалност и свободолюбивия ми дух. Няма да се променя заради хора, които не ме разбират.

 ‒‒ Стой си без работа тогава и нека Макс си скъсва задника от работа, докато накрая не умре от преумора. Но тогава ще е малко късничко да съжалявате, че не сте му помогнали.  Да видим тогава как свободолюбивият ви дух ще ви храни и издържа.

 ‒‒ Не се притеснявай, ще се оправим и без твоята загриженост.

 ‒‒ Да, да, сигурен съм. Все тая. Та не отговори на другия ми въпрос. Как и защо ме намери?

 ‒‒ На излизане от участъка ме заговори някакъв тип, който също бил на погребението. От полицията извикали всички, който били в коридора по време на инцидента  да ги разпитат или нещо такова. Аз чаках Макс да излезе и нямаше какво да правя, затова реших, че няма да умра, ако малко си побъбря с човечеца. Извиних се за случилото се, но изглежда той не ме винеше. Оказа се приятел на покойника. Започна да ми разказва за Фил, тоест за чичо ти, и за това какъв добър човек е бил, и как не е заслужавал нещо такова да се случи на погребението му. После започна да говори за семейството ти и за това как ти си горе долу на моята възраст. Спомена и училището, в което учиш. Затова и реших да те навестя и да видя дали ме помниш.

 ‒‒ Не мисля, че има някакъв шанс някой да те забрави. Определено се открояваш в тълпата и правиш впечатление.

 ‒‒ О, благодаря ти.

 ‒‒ Не го казах като комплимент.

 ‒‒ Знаеш ли, Уил, може през повечето време да се държиш като задник, но съм сигурна, че отвътре си мек като памук. 

 ‒‒ Какви ги говориш, по дяволите? В мен няма нищо меко.

 ‒‒ Охо, заемаме отбранителна позиция, а? Да не би да те засегнах? – нямах намерение да отговоря на това.- Както и да е, сега е мой ред да задавам въпросите. Разкажи ми нещо за себе си, Уил.

 ‒‒ Добре, какво искаш да знаеш?

 ‒‒ Нека започнем с обичайното. Какви са твоите интереси и хобита?

 ‒‒ Нямам особено много интереси, нито пък хобита. Като цяло бих казал, че не се интересувам от почти нищо. Освен от рисуването, разбира се.

 ‒‒ От рисуването? Какво имаш предвид?

 ‒‒ Дъждът спря, хайде да тръгваме.

 ‒‒ Чакай, още не си ми отговорил на въпроса.

 ‒‒ Утре по същото време ела да ме вземеш от училище и ще ти покажа. А сега да тръгваме, преди да е заваляло отново.

 ‒‒ Добре тогава, да тръгваме и мисли му, ако ме лъжеш.  

 ‒‒ Аз не лъжа, Бекс.

   Платихме сметката и излязохме. Заради превалелия дъжд навън беше захладняло. Всичко беше пропито с вода, включително и пътищата. Пристигането ми тук с мотора си беше доста опасничко, а сега като включим и фактора „мокър път“, си беше направо самоубийство. Затова реших да си хвана такси на връщане. Опитах се да убедя и Бекс да тръгне с мен, но изглежда идеята да остави мотора тук не ѝ харесваше.  Сбогувахме се, после се качих в таксито и то потегли. Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Бекс продължаваше да гледа след отдалечаващото се такси. Все още бе облечена в суичера ми. Помислих си да го взема, но след като я видях така сгушена в него, просто не можах. На това момиче наистина всичко ù стоеше добре, дори връхна дреха, в която слабото ù тяло просто се губеше. Гледах назад, докато Бекс не се изгуби от погледа ми. После облегнах глава на облегалката и притворих очи. Със сигурност утрешният ден щеше да е лудница като предните, но въпреки това го очаквам с нетърпение.

                                                  ... Следва продължение...