Дейзи стоеше в колата си в покрайнините на града и се взираше в тежката мътна стена, образувана от слелите се в едно тъмни планини и оловносиво небе. Двигателят  на "Форд"-а работеше тихичко, чистачките ритмично избутваха напористия дъжд встрани, а радиото някак плашливо лееше тиха музика, сякаш го беше страх да не развали тежката атмосфера, която изпълваше гледката. Така изминаха 20 минути. 20 минути, изтъркаляли се във времето без никаква полза. По-добре времето да беше спряло. Поне за Дейзи. Тя все така стоеше загледана в сивата стена, която сякаш слагаше край на света. Но вече плачеше. Плачеше тихо, спокойно, без хлипания и въздишки. Сълзите бавно се стичаха от празните и очи, погалваха овала на брадичката и падаха на гърдите и, за да оставят там следата на тихата мъка, която разкъсваше сърцето и.

Дейзи гледаше тъмносивата стена, но виждаше друго. Пред очите и бе Гари. Гари, когото тя обичаше с толкова истинска, силна  и искрена любов. Гари, с когото бе прекарала най-живите мигове в живота си. Гари, с когото съдбата не пожела да я събере завинаги. Гари, който не беше до нея сега...

Двигателят на "Форда" изръмжа, гумите се завъртяха на място, после колата потегли рязко в посока към стената от планини и небе, излезе от пътя и се заби в отвесните скали. После стана тихо. Чуваше се само ридаенето на дъжда. А през счупения преден прозорец на "Форд"-а  красиво женско лице продължаваше да се взира в тъмносивата стена, но вече не виждайки. Само тънката струйка кръв, която се стичаше от лявото слепоочие, разваляше тъжното спокойствие, застинало завинаги на лицето на Дейзи. Това беше. Край. Краят на един млад живот, живян в пъстрата гама на силните емоции. Живот, който не заслужаваше да си отиде.

***

Гари стана с мъка от леглото си. Главата му тежеше, очите го пареха, духът му още спеше. На крака го вдигна внезапно зародилото се неприятно силно чувство на опасност, което се бе свило на топка в гърдите му и дълбаеше. Отиде в банята. Изми се със студена вода. Погледна се в огледалото и видя там един нещастен мъж с празен поглед. Един мъж със слаба воля и пречупен дух. Стори му се , че видя до своя образ в огледалото и образа на Дейзи. Да, обичаше я. Много, силно, чак до болка. Но тя не беше до него сега. Защото той я прогони. А нямаше смелост да я повика отново до себе си, въпреки че страдаше много. Защото беше глупак!

Гари отиде на работа. Отново закъсня. През целия ден работеше като робот - без да влага емоция, хъс, мисъл дори. Напоследък в нищо не влагаше емоция. Сякаш беше празен отвътре. Сякаш в пространството между гърдите му нямаше нищо друго освен черна слузеста топка, която притискаше стомаха му и често го пращаше в банята. А сега и това неприятно, силно чувство за предстояща опасност. Или не предчувствие, а усещане за вече станало нещастие.

Едва дочака да се прибере вкъщи. Само тук се чувстваше спокоен, защото далеч от погледите на другите можеше да се отдаде на мъката си и чашата с бърбън. Сипа си алкохол, седна на дивана и се загледа не виждайки в телевизора. Това правеше всяка вечер вече повече от месец. Защото беше глупак.

И тази вечер заспа трудно. Но като че ли по-трудно от всякога. Черната топка в стомаха му се бунтуваше, неприятното чувство глождеше вътрешностите му, в главата му кънтеше предупредителен сигнал. Въртеше се в леглото, стискаше очи, потеше се. Изведнъж му стана хладно. От лявата му страна сякаш премина лек леден повей и кожата му настръхна. Инстинктивно се обърна бързо наляво, за да види какво става и усети нещо, което много приличаше на целувка, но целувка от ледени, мъртви устни. Нищо не видя в тъмнината. Само собствения си страх.

Когато заспа, сънува Дейзи. Сънува я весела, красива, сияеща и жизнена. Сънува, че тя е до него, че пак го обича. Но в съня беше много студено. Грееше слънце, Дейзи беше с къса рокля без ръкави, а той умираше от студ. Чак зъбите му тракаха, а пръстите на ръцете му бяха изтръпнали. И когато се протегна и прегърна Дейзи не усети допира и, когато я целуна, усети само ледено докосване. Тя беше до него, а той не можеше да я почувства. Прегръщаше я все по-силно, целуваше я все по-страстно, но не усещаше нищо. Само студ. А Дейзи изглеждаше толкова щастлива.

И когато се събуди, Гари все още усещаше студа. Навън беше топла лятна сутрин, а на него му беше студено. Когато се погледна в огледалото в банята, видя, че устните му са посинели. Не можеше да си обясни този студ. Не можеше да си обясни и неприятното чувство в гърдите си. Не можеше да си обясни и защо не се обади на Дейзи.

Мисълта за неговата любима разбунтува черната топка в стомаха му. Изведнъж реши, че все пак не е късно и се затича към телефона. Набра номера, който помнеше наизуст и зачака със странен изблик на надежда да чуе гласа на Дейзи отсреща. Сигналът "свободно" прозвуча няколко пъти, Гари реши, че Дейзи не си е вкъщи и тъкмо щеше да затвори, когато отсреща се чу тих, измъчен женски глас: "Ало?"

Това не беше гласът на Дейзи. "Ало?" - повтори жената отсреща. Гари не смееше да проговори. Не знаеше какво да каже. Стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Накрая сякаш черната топка в стомаха му проговори вместо него: "Добър ден, търся Дейзи..." Жената отсреща зарида тежко, някакъв мъжки глас прозвуча наблизо и после каза в слушалката: "Кажете, моля!" Гари не можеше да помръдне устните си. Неприятното чувство в гърдите му бе сграбчило и сърцето, и дробовете му и той не можеше дори да си поеме дъх. "Ало?... Хм, ако търсите Дейзи, с мъка трябва да Ви съобщя, че тя... почина" - каза мъжкият глас с усилие и затвори телефона. Гари се свлече на земята с остра болка в гърдите, постоя така безмълвен, стиснал слушалката на телефона и после зарида. Плачеше като малко дете. Целият се тресеше от изливащата се мъка. Плака около час. После заспа от изтощение.

***

Небето беше светлосиньо, безоблачно, слънцето грееше ярко и пръскаше сияйна топлина, всичко наоколо беше изпъстрено със свежа зеленина и красиви цветя. Цялата атмосфера излъчваше мир и спокойствие. Нямаше други хора. Дейзи стоеше сама на някаква красива поляна и не можеше да се насити на красотата и спокойствието, които изпълваха душата и. После нечий глас и прошепна :"Само не поглеждай назад". Дейзи се сепна, огледа се, не видя никого и се замисли. Опита си да си спомни как е попаднала тук. "Не поглеждай назад" - повтори гласът. Какво се бе случило? Къде се намираше? Кога спря дъждът... Спомни си. Валеше, тя седеше в колата си и мислеше как не иска да живее живот без Гари. Спомни си и удара в скалата. И черния тунел. И светлата точка в края му... Разбра.

Дейзи направи няколко крачки в свежата зелена трева. Усещаше се лека и ... свободна. Но изведнъж сякаш  нещо я сграбчи през кръста и я задърпа назад. Тя се опитваше да направи следващата крачка, но не можеше да помръдне. "Не поглеждай назад". Хватката около кръста и се затягаше и Дейзи започна да диша все по-трудно. Обърна се.

Видя Гари. Беше седнал на дивана в хола си и гледаше телевизия с невиждащ поглед. Беше тъжен, беше нещастен, беше съкрушен. Прииска и се да го прегърне, да го целуне, да му покаже колко много го обича. Стоеше и го гледаше. Гледаше го и когато си легна, и когато се въртеше в леглото, опитвайки се да се накара да заспи. Искаше и се да е до него, да се сгуши в топлите му прегръдки и двамата да заспят. Опита се да го погали, да го целуне. Но сякаш ги делеше невидима стена. Невидима студена стена от лед. Тя се опита да я премине, но не успя. Можеше само да го наблюдава. И това я измъчваше много. Така и не се сети да се обърне и да поеме отново по зелената трева към вечения рай. Тя просто искаше да е с Гари.

***

В петък следобед Гари не издържа и помоли шефа си да го освободи по-рано. Прибра се, събра малко багаж в една чанта, качи се на колата си и потегли към Литъл Вилидж. Искаше да избяга от този град, от мъката, от всичко, което му напомняше за Дейзи... и от студа. Караше бавно, замислен, безчувствен, нежив. Слушаше мъркането на двигателя и мечтаеше да се почувства поне за миг отново спокоен, да се отърве от неприятното чувство в гърдите си. Стана му студено. Толкова студено, че се уплаши да не заспи. Пусна радиото. Тиха музика изпълни купето на колата. Гари се заслуша в приятната мелодия. После станцията се смени и зазвуча "тяхната" песен - песента, под чиито звуци с Дейзи правиха за пръв път любов на задната седалка на колата му в покрайнините на града- там, където планините преграждаха  хоризонта и сякаш слагаха край на света. Това го разстрои. Не искаше да мисли за Дейзи. Нямаше смисъл вече. Смени станцията. Но отново, като че ли нарочно, по радиото прозвуча "тяхната" песен. Изключи радиото. Тогава усети леден полъх от дясната си страна. Погледна натам, видя, че прозорецът е затворен и изтръпна. Усети как ледени пръсти пробягват по дясната му буза, последвани от нещо като...ледена целувка. Отби колата в банкета, изключи двигателя и изскочи навън. Мислеше, че ще полудее. Искаше само да остане насаме с мъката си, да си поплаче и да се опита да забрави. Искаше спокойствие, искаше отново да може да усети топлия летен вятър да гали кожата му, искаше да може да приеме, че Дейзи вече я няма и да продължи да живее.

***

Дейзи седеше в колата на Гари и наблюдаваше с мъка в очите как той крачи нервно по банкета навън. Сърцето и се бе свило толкова силно, че и причиняваше нечовешка болка. Гледаше Гари и искаше да може да го прегърне, да го успокои, да прошепне нежно в ухото му колко много го обича, да му даде знак, че е до него. Искаше да може да сложи край на мъката му. Какво можеше да направи? Той не можеше  да я види, не можеше да я чуе, не можеше да  я усети. Делеше ги невидимата ледена стена. Дейзи заплака. Сълзите и извираха направо от сърцето и, но бяха студени. Стичаха се по страните и като ледени поточета и замръзваха още преди да стигнат до брадичката. Отново пусна радиото и "тяхната" песен изпълни тишината с нежни звуци. Гари не чуваше. Дейзи усили звука и зачака.

***

С пълна сила в колата гръмна мелодията на "тяхната" песен. Гари погледна с ужас в празното купе и се затича с все сила към Литъл Вилидж. Нямаше да остане там. Просто щеше да хване първия автобус за...където и да е и да се махне от този студ и от това появило се незнайно как натрапчиво присъствие на Дейзи - Дейзи, която вече не беше сред живите, Дейзи, която никога вече нямаше да прегърне, Дейзи, която никога вече нямаше да целува. Дейзи, която толкова много обичаше.

Пробяга около километър. Белите му дробове се бяха свили и почти не можеха да поемат кислород. Спря в дясно от пътя запъхтян, изплашен, отчаян. Спря първата кола, която се появи на пътя. Помоли да го закарат до Литъл Вилидж. По пътя нe промълви и дума. Седеше свит на задната седалка, гледаше в тъмнината навън, а лицето на Дейзи сякаш бе проектирано в черната нощ и го следваше по пътя.

Гари отседна в мотела в Литъл Вилидж. Взе си стая в дясното крило - далеч от стаята, в която с Дейзи бяха отседнали миналата Коледа. Тръшна се на леглото и отново даде воля на извиращата от душата му мъка по любимата жена.Осъзна, че вече не му е студено. Сега усещаше как сълзите му оставят горещи дири по брадясалото му лице. Така, плачейки, заспа.

Отново сънува Дейзи. Този път тя беше нещастна. Стоеше на някаква красива поляна, протегнала ръце към него,  говореше му нещо с насълзени очи, но  той не чуваше какво. Тръгна към нея, но на втората крачка се блъсна в невидима стена. Стена сякаш от лед. Дейзи приближи от към нейната страна долепи длани до стената, той постави своите върху нейните. Допряха и устните си през ледената преграда. Гари усети само студ. Но разпозна ледената целувка.

Събуди се целият премръзнал. Огледа пустата стая, сякаш очакваше Дейзи да е там. Но беше сам. Само той, мъртвите мебели и мъката. Дейзи я нямаше. Никога вече нямаше да я има. Гари се замисли и осъзна, че е крайно време да приеме този факт. Животът все пак продължаваше. И нищо не можеше да върне времето назад. Поне той не знаеше как. Реши, че ще продължи напред. Само да се отърве от студа и ще продължи напред. Но мъката щеше да запази. Тя винаги щеше да му напомня за красивата любов, която имаха само те - той и Дейзи.

На сутринта Гари хвана първия автобус, пътува три часа, загледан през прозореца с премрежен поглед и спонтанно реши да отиде да се сбогува с Дейзи на онова прекрасно място в Хидън Маунтин, където двамата прекараха лятната си отпуска миналата година. Слезе от автобуса, качи се на друг и след около два часа вече беше в подножието на планината.

Когато се изкачи на върха, веднага разпозна мястото, където с Дейзи бяха опънали палатката миналото лято. С усмивка си спомни колко труд, пот и смях изхабиха, докато си "построят" убежището. Спомни си и как вечерта пред огъня и под звуците на щурците двамата се заклеха никога да не се разделят, как мечтаеха за уютен дом и три деца - две момчета и едно момиче. Спомни си нежните парещи целувки на Дейзи, аромата на косата и, топлината на тялото и. Сърцето му се сви от мъка. Черната слузеста топка в стомаха му отново се размърда.

Гари застана на ръба на възвишението и се загледа в морето от планини, огряно от горещото обедно слънце. Гледката беше невероятна. Спомни си как, когато гледаха тези планини, Дейзи му сподели, че си мечтае да е толкова добър художник, че да може да ги нарисува точно такива - величествени, красиви, спокойни, сякаш от друг свят - свят, в който има само спокойствие и красота.

Изведнъж стана студено. Гари веднага позна този студ. Изтръпна. Значи Дейзи и тук го бе проследила. Добре, тъкмо ще може да и каже сбогом. И да продължи напред.

 Дейзи се появи на фона на морето от планини, стъпила нейде между възвишението и хоризонта. Тя отново протегна ръце към Гари и му заговори. Но Гари не чуваше.

- Сбогом, мила моя, единствена моя, любима моя Дейзи! Почивай в мир! - прошепна гари и изпрати въздушна целувка в посока на своята мъртва любов.

Дейзи продължи да говори нещо иззад невидимата ледена стена. Лицето и се сви в тъжна гримаса, сълзите и закапаха по лицето и, замръзвайки още преди да са стигнали брадичката. После Дейзи протегна ръце и Гари успя да прочете по устните и едно изпълнено с надежда "ЕЛА". "Ела" - повтаряше Дейзи. Гари погледна разстоянието, което ги делеше. Беше стъпил на ръба на възвишението. Една крачка и щеше да се озове долу в подножието на скалите, със сигурност мъртъв. Колко беше лесно - само една крачка и щеше отново да бъде с Дейзи. Щеше отново да я прегърне, да я целува до насита и щяха да бъдат заедно завинаги. Но можеше и да не усеща нищо. Можеше да се окаже, че зад ледената стена има само студ. Не, не искаше студа. Искаше да усеща живителния пламък на любовта, парещия допир на сълзи, изплакани от щастие, топлината на целуващи устни. "Ела" - все така го подканяше Дейзи, а Гари четеше по устните и - "Ела при мен, Гари! Обичам те!".

- И аз те обичам, Дейзи! И аз! Но... Обичам те... жива! - промълви Гари и бързо се обърна и закрачи назад към живота си, без да се обръща, със сълзи на очи. Последните сълзи, които изплака за Дейзи. Дали защото беше глупак? Или просто, защото е човек...