Дейзи стоеше в колата си в покрайнините на града и се взираше в тежката мътна стена, образувана от слелите се в едно тъмни планини и оловносиво небе. Двигателят на "Форд"-а работеше тихичко, чистачките ритмично избутваха напористия дъжд встрани, а радиото някак плашливо лееше тиха музика, сякаш го беше страх да не развали тежката атмосфера, която изпълваше гледката. Така изминаха 20 минути. 20 минути, изтъркаляли се във времето без никаква полза. По-добре времето да беше спряло. Поне за Дейзи. Тя все така стоеше загледана в сивата стена, която сякаш слагаше край на света. Но вече плачеше. Плачеше тихо, спокойно, без хлипания и въздишки. Сълзите бавно се стичаха от празните и очи, погалваха овала на брадичката и падаха на гърдите и, за да оставят там следата на тихата мъка, която разкъсваше сърцето и.
Дейзи гледаше тъмносивата стена, но виждаше друго. Пред очите и бе Гари. Гари, когото тя обичаше с толкова истинска, силна и искрена любов. Гари, с когото бе прекарала най-живите мигове в ...