Минутите изтичаха. Облегнат на вратата, очаквах с нетърпение да видя лицето, което подкосяваше краката ми и правеше движенията ми ужасно тромави. Никога до сега не бях изпитвал такова усещане. Бях си я спечелил честно. Борех се за капчицата внимание, въпреки че точно когато мислех, че съм изгубил всякакви надежди, тя ме забеляза. Използвах всякакви оръжия за любовта ù. Тя дори не знаеше колко ниско бях стигнал, за да бъде моя. Откровеността, която за мен бе свята, се изпари, точно като утринна роса. Нямах избор. В днешно време кой не си служи с измама? Така че, нямах угризения. Та нали беше моя.
Вратата се отвори и най-лъчезарното лице ми се усмихна.
- Ще тръгваме ли? Аз съм готова. Взе ли го с теб? - попита ме Ана, като очите ù бяха изпълнени с нетърпение.
- Да. - Казах омърлушено. Нетърпението ù ми напомни за нещо, което исках да съм забравил.
- Добре, тогава да тръгваме.
Бях щастлив, че ще бъдем заедно уикенда, но не трябваше толкова от рано да ми напомня що за чудовище бих се превъ ...